Реликвата

Оглавление

В този момент осветлението угасна.

— Ако изчакаме малко — обади се Фрок, — ще се включи аварийната система.

Единствено едва доловимият тътен из сградата нарушаваше тишината. Секундите се изнизаха в минута… две минути…

Неочаквано Марго долови странна миризма, смрадлива и зловонна. Изхлипа отчаяно, припомняйки си къде я беше усещала преди това: сред мрака на изложбата.

— Усещате ли? — прошепна тя.

— Да — промълви Фрок. — Влез вътре и заключи вратата.

Задъхана, Марго заопипва слепешком рамката на вратата.

Нададе слаб вик, усещайки, че миризмата става все по-задушлива.

— Доктор Фрок? Можете ли да проследите посоката на гласа ми?

— Нямаме време — отвърна той шепнешком. — Моля те, забрави за мен и влез вътре.

— Не — каза Марго. — Приближете се бавно насам.

Тя чу скрибуцането на количката. Вонята стана непоносима — като смес от гниещо тресавище и затоплен суров хамбургер. Марго долови нечие влажно дихание.

— Съвсем близо съм — прошепна тя на Фрок. — Моля ви, по-бързо.

Мракът беше непрогледен, задушаващ. Притисна се към рамката на вратата, превъзмогвайки желанието си да побегне.

Колелата изтрополяха в катранения мрак и количката се блъсна леко в крака й. Тя сграбчи дръжките и изтегли Фрок вътре. Извърна се, тресна вратата, заключи и рухна на пода, разтърсвана от безмълвно ридание.

Нещо започна да драска по вратата, отначало едва-едва, после по-силно и настървено. Марго се дръпна назад и удари рамото си в рамката на количката. Фрок стисна лекичко ръката й в мрака.

48

Д’Агоста се понадигна сред натрошените стъкла и грабна радиостанцията, поглеждайки към отдалечаващите се гърбове на последните посетители, чиито писъци и викове постепенно заглъхваха.

— Лейтенант?

Бейли, един от полицаите, се изправи изпод друга строшена витрина. В залата цареше пълен безпорядък: изпотрошени и пръснати по пода експонати, строшени стъкла, обувки, дамски чанти, парчета от дрехи. Всички бяха напуснали помещението, освен Д’Агоста, Бейли и трупа. Д’Агоста огледа бегло обезглавеното тяло, зейналите върху гърдите рани, втвърдените от засъхналата кръв дрехи, изтърбушените като на препарирано животно вътрешности. Смъртта беше настъпила преди доста време. Извърна поглед, но след миг отново погледна трупа. Беше облечен в полицейска униформа.

— Бейли! — извика той. — Това е полицай! Кой е?

Бейли се приближи пребледнял.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че Фред Борегард имаше такъв голям стар пръстен от Академията.

— Мамка му! — тихичко изруга Д’Агоста.

Бейли се наведе и погледна номера на значката.

— Борегард е, лейтенант.

— Господи! — изпъшка Д’Агоста и се изправи. — Той не беше ли на четирийсет и осма?

— Точно така. Последният му караул беше в сряда следобед.

— Значи е тук от… — Д’Агоста изохка. Лицето му се навъси. — Този кретен Кофи не разреши да огледаме изложбата. Ще му отворя нова дупка на гъза.

Бейли му помогна да се изправи.

— Ранен сте.

— После ще ме превържат — отсече Д’Агоста. — Къде е Макнит?

— Не знам. Видях как го отнесе тълпата.

Иззад ъгъла изникна Иполито. Говореше по радиостанцията си. Д’Агоста изпита известно уважение към директора по сигурността. „Може и да не е много свестен, но не се скатава, когато стане напечено.“

Осветлението помръкна.

— В Небесната зала е избухнала паника — каза Иполито, залепил станцията до ухото си. — Съобщават, че аварийната врата се спуска.

— Пълни идиоти! Това е единственият изход! — Д’Агоста вдигна своята радиостанция. — Уолдън! Чуваш ли ме? Какво става?

„Абсолютен хаос, сър! Макнит току-що се измъкна от изложбата. Доста е пострадал. Намираме се до изхода на изложбата и се опитваме да удържим тълпата, но без успех. Тъпчат се един друг, лейтенант.“

Осветлението помръкна за втори път.

— Уолдън, аварийната врата на ротондата спуска ли се?

„Само секунда — чу се бръмчене. — Да, мамка му! До половината е спусната и продължава да пада! Народът се е струпал като стадо точно под вратата — много народ ще бъде премазан…“

Неочаквано изложбената зала потъна в непрогледен мрак. Нещо тежко се строполи на земята, заглушавайки виковете и писъците.

Д’Агоста извади фенерчето си.

— Иполито, нали можеш да вдигнеш вратата с ръчната аварийна система?

— Точно така. Поддържащата система ще задейства всеки момент.

— Не можем да чакаме дотогава, да вървим там. И внимавайте, за Бога!

Запристъпваха предпазливо към изхода на изложбата. Най-отпред вървеше Иполито, заобикаляйки изпотрошени стъкла, рухнали дървени каси и всевъзможни боклуци. Навсякъде се търкаляха парчета от безценни допреди малко експонати. Като наближиха Небесната зала, писъците и виковете се засилиха.

Застанал зад Иполито, Д’Агоста не виждаше нищо в плътния мрак. Дори тържествените свещи се бяха стопили. Иполито шареше с лъча на фенерчето си към изхода. „Защо не продължава напред?“ — учуди се с раздразнение Д’Агоста. Иполито неочаквано се дръпна назад и повърна. Фенерчето му падна на пода и се търкулна в мрака.

— Какво има, по дяволите? — извика Д’Агоста и двамата с Бейли се втурнаха напред.

В следващия миг замръзна на мястото си.

Огромната зала тънеше в безпорядък. Гледката, която лъчът на фенерчето разкри, му напомняше снимки от земетресения, които беше виждал във вестниците. Платформата беше строшена на няколко части, а трибуната беше превърната на трески. Подиумът за оркестъра беше пуст, покрит със съборени столове и струпани на купчини изпотрошени инструменти. По пода се въргаляха блюда с храна, дрехи, брошури, съборени бамбукови дървета и изпотъпкани орхидеи, прегазени и размазани от хиляди подметки.