Реликвата

Оглавление

Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.

— Къде отиваме? — попита запъхтяна Марго.

— Нямам никаква представа.

Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред-назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.

Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.

Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.

— Да видим какво си намерила — каза той.

— Не е кой знае какво — отвърна тя задъхано. — Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това — добави тя, докато бъркаше в чантата си. — Беше пъхнато в капака на сандъка.

Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.

Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:

...

„Горен Ксингу
17 септември 1987 г.

Монтегю,
Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.
Всичките ми записки са в този бележник.“

31

Госпожа Лавиния Рикман седеше в кожено кресло с винен цвят в кабинета на директора. Цареше мъртвешка тишина. През плътно затворените прозорци не проникваха дори шумовете от уличното движение. Самият Райт седеше зад огромното си махагоново писалище. От нарисувания от Рейнолдс портрет на стената зад него гледаше втренчено основателят на музея Ридли А. Дейвис.

Доктор Ян Кътбърт се беше разположил върху едно канапе до срещуположната стена на кабинета. Беше се привел напред с подирени върху коленете лакти, облечен във възширок за слабото му телосложение костюм от вълнен плат. Изражението му беше навъсено. Обикновено намръщен и раздразнителен, този следобед лицето му беше още по-неприветливо.

Най-накрая Райт наруши мълчанието.

— Днес следобед ми се обади два пъти — изстреля той към Кътбърт. — Не мога непрекъснато да се крия. Рано или късно ще създаде неприятности, че му е отказан достъп до сандъците. Като нищо ще се възползва от историята с Мбун. Ще избухне скандал.

Кътбърт кимна.

— По-добре късно, отколкото рано. След като изложбата се открие и вече тече с четиридесетте хиляди посетители на ден и положителните отзиви във всички периодични издания, ако ще да вдигне скандал до небесата за каквото му скимне.

Възцари се ново продължително мълчание.

— Не обичам да ставам адвокат на дявола — продължи най-после Кътбърт, — но когато всичко се уталожи, ти, Уинстън, ще получиш необходимото внимание. Слуховете за проклятие в момента може и да са досадни, но на всеки ще му се прииска да изпита тръпката от скандалното усещане. Всички ще искат да влязат в музея и да се уверят със собствените си очи. Това е добре за бизнеса. Пак ти казвам, Уинстън, самите ние не бихме могли да го подредим по-добре.

Райт намръщено погледна заместник-директора.

— Слухове за проклятие? Може и да е вярно. Спомни си всички трагедии, съпътствали тази отвратителна дребна статуетка из половината свят.

Той се разсмя унило.

— Не говориш сериозно — каза Кътбърт.

— Ще ти кажа нещо сериозно — повиши тон Райт. — Не желая да те чувам да говориш повече така. Фрок има високопоставени приятели. Ако започне да им се оплаква… сам знаеш как плъзват слуховете. Ще заподозрат, че укриваш информация. Че разчиташ убийствата да привлекат повече народ на изложбата. Това как ще повлияе на общественото мнение, а?

— Прав си — отвърна с хладна усмивка Кътбърт. — Но е излишно да ти напомням, че ако изложбата не бъде открита навреме, изпускаме момента. Фрок трябва да бъде държан изкъсо. Вече праща наемници да му вършат мръсната работа. Преди по-малко от час един от тях се опита да проникне в хранилищата в зоната за сигурност.

— Кой? — попита Райт.

— Пазачът е оплескал всичко — отвърна Кътбърт. — Нс поне е разбрал собственото му име — Бил.

— Бил? — понадигна се Рикман.

— Да, мисля, че така беше. — Това не е ли онзи журналист, който подготвя книга за изложбата ми? Твоят човек, нали? Държиш ли го изкъсо? Чувам, че задавал прекалено много въпроси.

— Абсолютно вярно — отвърна с лъчезарна усмивка Рикман. — Имах известни проблеми с него, но сега вече стриктно спазва правилата. Контролирай източниците и така ще контролираш журналистите, както обичам да повтарям.

— Спазва правилата, така ли? — попита Райт. — Тогава защо реши да разпращаш тази сутрин електронно съобщение до половината западен свят с напомняне да не се разговаря с външни лица?

Госпожа Рикман енергично разпери лакираните си нокти.

— Погрижила съм се за него.

— По-добре се увери, че наистина е така, по дяволите! — добави Кътбърт. — От самото начало си наясно със ситуацията, Лавнния. Сигурен съм, че нямаш особено желание това твое журналистче да изрови нечии кирливи ризи.