Реликвата

Оглавление

Лъкатушещата сред храсталаците пътека се изправи и внезапно зави към разкрилата се пред него поляна. Уитлеси забеляза животинското туловище на срещуположната й страна. В основата на ствола на дървото, на което беше подпряно, имаше ритуално издълбана спирала, а в горната част на зеещия, покрит с мазнина кафяв гръден кош беше оставен сноп яркозелени пера от папагал.

Приближи се и забеляза, че туловището е облечено с риза с цвят каки.

Облак тлъсти мухи жужеше и се носеше около гръдния кош. Уитлеси забеляза, че отсечената лява ръка е привързана към ствола на дървото с конопено въже, а върху отворената длан личи дълбока рана. Около трупа се виждаха множество гилзи. Накрая видя главата. Беше напъхана с лицето нагоре под мишницата на трупа, тилът на черепа липсваше, очите се взираха с мътен поглед към небето, а бузите бяха подпухнали.

Беше намерил Крокър.

Уитлеси инстинктивно започна да отстъпва. Едва сега забеляза браздите от нокти, прорязали тялото с чудовищна, нечовешка сила. Трупът изглеждаше вкочанен. Може би — ако Бог беше милостив — котога вече се бяха отдалечили.

Ако беше дело на котога.

В този момент установи, че джунглата, която обикновено беше изпълнена с шумовете на кипяща активност, беше притихнала. Обърна се рязко с лице към нея. Нещо помръдваше във високите храсталаци в дъното на поляната и сред листата мерна две тесни като цепнатини очи, които блещукаха като пламъчета. Проклинайки сподавено, Уитлеси избърса с ръкав лицето си и отново погледна нататък. Очите бяха изчезнали.

Нямаше време за губене — трябваше да се спусне по пътеката колкото е възможно по-надалеч от това място. Тя лъкатушеше точно пред него. Трябваше да се втурне към нея.

В същия момент забеляза на земята нещо, което не беше видял досега, и долови сред храстите пред себе си някакъв шум — като от тромаво и същевременно вцепеняващо дебнещо пристъпване.

2

Белем, Бразилия, юли 1988 г.

Този път Вен беше почти сигурен, че пристанищният надзирател го е усетил.

Стоеше на пътеката, притаен в сянката на склада, и наблюдаваше. Лекият дъжд замрежваше масивните силуети на привързаните товарни кораби и пристанищните светлини изглеждаха като върхове на карфици. При съприкосновението на дъждовните капки с нагорещените палуби над тях се издигаше пара заедно с едва доловима миризма на креозот. Зад гърба му се носеха нощните шумове на пристанището: насечен кучешки лай, прекъсвана от тих смях португалска реч, калипсо музика от крайбрежните барове.

Направи добър ход. Пристигна по дългия път, когато в Маями стана напечено. Тук кипеше търговия — по цялото крайбрежие имаше малки товарни кораби. На пристанищата винаги имаше нужда от хамали, а той беше товарил кораби и преди. Представи се като Вен Стивънс и никой не се усъмни. Така или иначе, не биха повярвали, че първото му име е Стивънсън.

Всичко си беше на мястото. В Маями беше натрупал солиден опит и разполагаше с достатъчно време, за да подсили инстинктите си. Сега тези инстинкти му се отплащаха тук.

Умишлено говореше развален португалски — дори със запъване, — така че можеше да разгадава погледите и да преценява отговорите. Райкън, младшият помощник на началника на пристанището, беше последният човек, от когото Вен се нуждаеше.

Получи сигнал за тревога, когато пристигна товар от горното течение на реката. Обикновено му даваха само две имена: входящо и изходящо. Винаги знаеше какво да търси — сандъците винаги бяха еднакви. Трябваше да се погрижи да бъдат разтоварени и складирани благополучно, а после да се увери, че са последният качен на посочения кораб товар, който тръгва към Щатите.

Вен си беше предпазлив по природа. Следеше отблизо пристанищния надзирател. Един-два пъти изпита усещането — като предупредителен сигнал за тревога, — че надзирателят подозира нещо, но и в двата случая успя да разсее тревогите му и след няколко дни предупредителният сигнал утихваше.

Погледна часовника си. Единадесет. Чу как зад ъгъла се отваря врата, после се затвори. Притисна се към стената. Чу тежки стъпки и познатият силует мина под една улична лампа. Когато стъпките утихнаха, Вен надникна иззад ъгъла. Кантората беше тъмна и пуста, както беше очаквал. Огледа се за последен път, заобиколи ъгъла на сградата и тръгна към пристанището.

Празната раница пошляпваше влажно на гърба му на всяка крачка. Докато крачеше, Вен бръкна в един от джобовете си, извади ключ и го стисна силно. В този ключ беше спасението му. Още на втория ден от появяването си на пристанището беше успял да си направи копие.

Мина покрай един закотвен до кея малък търговски кораб, от чиито тежки корабни въжета върху ръждясалия кнехт капеше черна вода. Корабът изглеждаше празен — върху палубата нямаше дори пазач. Забави крачка. Вратата на склада беше точно пред него близо до главния вълнолом. Вен за миг погледна през рамо, врътна светкавично ключа и се промъкна вътре.

Притвори вратата и изчака очите му да привикнат с мрака. Бе на половината път от дома. Само трябваше да приключи тук и да се пръждосва.

Колкото е възможно по-бързо. Защото Райкън ставаше все по-алчен и крузейросите изтичаха като пясък между пръстите му. Тази сутрин Райкън и надзирателят си говореха припряно и тихичко, а надзирателят поглеждаше към Вен. Интуицията му подсказваше, че трябва да изчезва.

Постепенно започна да различава неясните очертания на товарните контейнери и сандъци. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, но това нямаше значение: познаваше мястото толкова добре, че можеше да се разхожда из него и насън. Пристъпи внимателно напред, промъквайки се между планините от товари.