Реликвата

Оглавление

Мориарти изрече фразата с шотландския акцент на Кътбърт и думите отекнаха неприятно из сумрачните коридори.

— Не мисля, че Кътбърт е дори наполовина толкова гениален, колкото ти се струва — натърти Марго.

— Моля те, Марго. Та той е върхът!

— Не и в сравнение с Фрок. А ефекта Калисто? — попита Марго. — Това е едно от най-уникалните съвременни постижения.

— А разполага ли поне с едно доказателство в подкрепа на хипотезите си? Срещала ли си доказателство за някакъв непознат чудовищен вид, който се разхожда по земята? — Мориарти тръсна рязко глава и очилата му се плъзнаха рисковано по носа му. — Теоретични измислици. Разбира се, теорията има своето място, но трябва да бъде подкрепена с конкретни доказателства. А и този негов сътрудник Грег Кавакита само го насърчава с екстраполиращата програма, която разработва. Предполагам, че Кавакита има своите основания. Но наистина е жалко такъв феноменален интелект да допуска подобни злощастни отклонения. Да вземем новата книга на Фрок „Фрактална еволюция“? Дори самото заглавие по-скоро подхожда на детска компютърна игра, отколкото на сериозен научен труд.

Марго го изслуша с нарастващо раздразнение. Може би в края на краищата Смитбек имаше право по отношение на Мориарти.

— Имайки предвид — отвърна тя — отношенията ми с доктор Фрок, предполагам, че няма да имаш желание да се забърквам с тази изложба. Бих могла да включа прекалено много измислици в сценария.

Тя се обърна, излезе с бързи крачки през вратата и продължи по коридора.

Мориарти стоеше като попарен. Едва сега си спомни, че Фрок е главният й научен консултант, но вече беше твърде късно. Той изтърча след нея и запелтечи:

— О, не, не, нямах предвид… Моля те, аз просто… Много добре знаеш, че Фрок и Кътбърт не се погаждат. Вероятно съм се повлиял.

Изглеждаше толкова смутен, че Марго усети как гневът й се оттегля.

— Не предполагах, че отношенията им са чак толкова обтегнати — каза тя и даде възможност на Мориарти да я спре.

— О, да. От доста време. Сама знаеш, че откакто Фрок се захвана с този негов ефект Калисто, звездата му в музея започна да залязва. Сега е шеф на отдел само на думи, а Кътбърт дърпа конците. Разбира се, аз познавам само едната страна на историята. Наистина съжалявам. Ще направиш тази витрина заради мен, нали?

— При условие че ме измъкнеш от този лабиринт. Трябва да се върна на работното си място.

— О, разбира се. Съжалявам — с готовност се съгласи Мориарти.

Гафът, който беше допуснал, възвърна цялата му плахост и докато се връщаха по обратния път към петия етаж, не каза нито дума.

— Разкажи ми малко повече за твоята изложба — опита се да го предразположи Марго. — Чух нещичко за някакви баснословно редки експонати, които ще бъдат показани.

— Предполагам, че имаш предвид материалите за племето котога — каза Мориарти. — Една-единствена експедиция е открила следи от тях. Статуетката на техния митичен звяр Мбун е едно от бижутата на изложбата. — Той се поколеба. — Или по-скоро ще бъде едно от бижутата на изложбата. Все още не е изложена.

— Наистина ли? — попита Марго. — Бавиш нещата до последната секунда?

— Ситуацията е малко необичайна — отвърна Мориарти. — Чуй ме, Марго, това не е за широката публика. — Отново се запромъкваха през тесните коридорчета и Мориарти понижи глас. — Напоследък от високите етажи проявяват голям интерес към артефактите на племето котога. Хора като Рикман, Кътбърт… дори Райт, струва ми се. Възникна полемика дали изобщо материалите трябва да бъдат включени в експозицията. Със сигурност си чувала приказките за някакво проклятие над статуетката и подобни глупости?

— Не много — отвърна Марго.

— Експедицията, която открила материалите на котога, преживяла трагедия — продължи Мориарти — и оттогава никой не се беше приближавал до тях. Били затворени в оригиналните сандъци. Едва миналата седмица всички сандъци бяха извадени от подземното помещение и преместени в зоната за сигурност. Оттогава никой не е имал достъп до тях и не съм ги подготвил за изложбата.

— Но защо са ги преместили? — настоятелно попита Марго.

Двамата влязоха в асансьора. Мориарти изчака вратата да се затвори, преди да отговори.

— Явно наскоро е бърникано в сандъците.

— Какво? Искаш да кажеш, че някой се е вмъкнал?

Мориарти я изгледа вторачено с неизменния израз на изумление, което излъчваха късогледите му очи.

— Не съм казал подобно нещо — отвърна той.

Натисна бутона и асансьорът се понесе надолу.

10

Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше — засега, — но усещането не беше твърде приятно.

Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви дезинфекционни средства на света не биха могли да прикрият миризмата на смърт. Не помагаше и това, че стените на Службата за съдебна медицина бяха боядисани в зелен цвят като от повръщано. Нито пък празната в момента огромна носилка на колела, спряла като неканен гост под ярките прожектори в залата за аутопсии.

Мислите му бяха прекъснати от влизането на едра жена и двама мъже. Д’Агоста забеляза елегантните очила и русите кичури, които се показваха изпод хирургическата шапчица. Жената приближи и подаде ръка, присвила в професионална усмивка начервените си устни.

— Доктор Живиц — представи се тя и стисна ръката му със смазваща сила. — Вие трябва да сте Д’Агоста. Това е асистентът ми доктор Фред Грос. — Живиц посочи нисък мършав мъж. — А това е нашият фотограф Делбърт Смит.