Реликвата

• Предыдущая
• 113/122
• Следующая

Обърна се, приклекна до отвора на тръбата и започна да помага на оплесканите с нечистотии хора да се измъкнат навън, насочвайки ги да отстъпят встрани.

Допълзяваха един по един, отпускаха крака внимателно върху пода и заставаха покрай стената, отмалели от изтощение. Никой не проронваше нито дума — долавяше се единствено насеченото им дишане.

Смитбек най-после чу гласа на Д’Агоста откъм тръбата.

— Господи, каква е тази воня? — измърмори той. — Проклетото фенерче най-после угасна и го пуснах във водата. — Хайде, народе — повиши тон той и се изправи. — Искам да се преброим.

Звукът на процеждаща се вода сепна Смитбек и сърцето му заблъска учестено, но в следващия миг си даде сметка, че Д’Агоста изстисква подгизналото си яке.

Един по един изредиха имената си с изтощени гласове.

— Добре — каза Д’Агоста. — Сега да разберем къде се намираме. Може да се наложи да потърсим по-високо място, ако водата продължи да се изкачва.

— Не би било зле да се измъкнем оттук — чу се глас в тъмнината. — Вони отвратително.

— Ще бъде трудно без светлина — каза Смитбек. — Ще трябва да се придвижваме в колона по един.

— Имам запалка — обади се някой. — Да проверя ли дали работи все още?

— Внимателно! — предупреди друг. — Ако питате мен, мирише на метан.

Смитбек премигна при проблясването на жълтото пламъче, което освети помещението.

— О, Господи! — изпищя някой.

Помещението отново потъна в непрогледен мрак при неволната конвулсия на ръката, която държеше запалката. Но Смитбек все пак беше успял да зърне за миг ужасяващата гледка наоколо.

Марго се беше втренчила в сумрака, шарейки бавно с лъча на фенерчето из коридора, като се стараеше да не го насочва право срещу приклекналия на завоя звяр, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Още не — за пореден път прошепна Пендергаст. — Изчакай напълно да се покаже.

Съществото не помръдна цяла вечност, неподвижно като каменна статуя. Марго не можеше да отдели поглед от втренчените в нея малки червени очи в сумрака. От време на време те угасваха при премигванията му и отново проблясваха.

Съществото направи още една крачка и отново замръзна, сякаш обмисляше нещо. Напрегнатата вцепенена стойка излъчваше ужасяваща мощ.

Втурна се внезапно към тях по коридора със странни смразяващи кръвта скокове.

— Сега! — изкрещя Пендергаст.

Марго вдигна миньорската лампа и целият коридор се обля в ярка светлина. Почти в същия миг чу оглушителния трясък от пистолета на Пендергаст. Съществото спря за момент и Марго забеляза как присвива очи срещу светлината, разтърсвайки глава. После я наведе, сякаш за да захапе бута си, където го беше улучил куршумът. Марго изпита усещането, че разсъдъкът й помътнява при гледката на приведената, издължена като в кошмар глава, белезникавата рязка от куршума на Пендергаст над очите, мощните предни крайници, обрасли с гъста козина и завършващи с издължени, способни да разкъсат всичко нокти, покритите с набръчкана кожа задни крака с по пет пръста с остри нокти. Козината му беше сплъстена от засъхнала кръв, а по плочките на задните му крайници блещукаше прясна кръв.

ТРЯС! Десният преден крак на съществото отскочи назад и то нададе оглушителен яростен рев. Извърна се отново към тях и препусна напред с провиснали от устата му отвратителни струйки лига.

ТРЯС! — гръмна отново пистолетът, но не улучи и съществото мълниеносно продължи напред.

ТРЯС!

Като на забавен каданс Марго видя как левият крак отскочи конвулсивно назад и съществото залитна на една страна. В следващия миг се окопити и с нов оглушителен рев и настръхнала по краката му груба козина продължи насреща им.

ТРЯС! — отекна поредният гръм, но съществото не намали скорост. В този момент Марго осъзна с вцепеняваща яснота, че планът им няма да успее, че разполагат с време само за още един изстрел и че нищо не е в състояние да спре звяра.

— Пендергаст! — изкрещя тя, политайки назад и лъчът на миньорската лампа се метна като обезумял нагоре, отклонявайки се от втренчените право в нея червени очи, които излъчваха тържествуваща ярост.

Гарсия седеше на пода и се питаше дали наистина беше чул някакъв глас. Дали отвън имаше и друг заклещен в този кошмар човек, или това беше само слухова халюцинация — плод на изтерзаното му съзнание?

В този момент зад вратата изтрещя гръм — съвършено различен от предишните трясъци! След това още един… и още един.

Той се понадигна. „Не може да бъде.“ Затършува за радиостанцията.

— Чу ли го? — каза някой зад гърба му.

Последва нов гръм — двукратен… Тишина… И отново.

— Кълна се в Бога, в коридора някой стреля! — изкрещя Гарсия.

Надвисна дълга вцепеняваща тишина.

— Спряха го — успя само да прошепне Гарсия.

— Улучиха ли го? Улучиха ли го? — изскимтя Уотърс.

Тишината стана непоносима. Гарсия сграбчи автоматичната пушка, чиято ръкохватка и предпазител на спусъка бяха хлъзгави от потта му. Беше чул само пет или шест изстрела. А съществото беше ликвидирало цял тежко въоръжен спецекип…

— Улучиха ли го? — отново попита Уотърс.

Гарсия се ослуша съсредоточено, но не долови никакъв звук откъм коридора. Това беше най-ужасното: краткотрайното проблясване и внезапното помръкване на искриците на надеждата. Той зачака.

Вратата се разтресе.

— Не — прошепна Гарсия. — Върна се.

61

— Подай ми запалката! — изрева Д’Агоста.

Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.

— О, Господи… — изпъшка Д’Агоста.

Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.

• Предыдущая
• 113/122
• Следующая