Реликвата

Оглавление

„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ — мина му през ума.

— Разбрано — отвърна Уотърс.

— Това е добра идея — каза Тръмкеп. — Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…

— Чудесно — каза Д’Агоста.

Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.

Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.

— Родж — чу глас зад себе си. — Имаме проблем.

Д’Агоста се спря.

— О, Боже мой! — възкликна Тръмкеп, вторачен в монитора. — Системата е блокирала. Какво, по дяволите…

— Още ли беше на контролен режим, когато излезе, Родж? — запита някакъв дребосък с издадени напред зъби. — Ако е приключил и не е получил отговор, може да е превключил на презареждане.

— Може да си прав — каза Роджър. — Изключи го и провери дали ще тръгне.

— Не отговаря.

— Защитата изключена ли е? — попита Тръмкеп, привеждайки се над компютърджията с издадените зъби. — Дай да проверя.

В залата записука алармена сирена, не силно, но пронизително и остро. Д’Агоста забеляза червен сигнал върху едно табло на тавана над лъскавия централен компютър. Може би трябваше да се помотае още известно време тук.

— Какво има сега? — попита Тръмкеп.

„Господи, ама че жега! — помисли си Д’Агоста. — Как издържат тия хора?“

— Какъв е този сигнал, който получаваме?

— Не знам. Провери го.

— Къде?

— В справочника, глупако! Точно зад компютъра ти е. Ето, намерих го.

Тръмкеп започна да прелиства страниците.

— 2291, 2291… ето го. Топлинна аларма. О, Господи, машината прегрява! Извикайте веднага поддръжката.

Д’Агоста се размърда. Думкането, което бяха чули, вероятно беше някаква повреда в климатичните компресори. „Не е нужно да си конструктор на ракети, за да го разбереш. Тук трябва да е поне трийсет градуса.“ Докато излизаше от залата, покрай него минаха с бързи крачки двама техници от поддръжката.

Както повечето съвременни суперкомпютри, музейният МП–3 беше по-устойчив на високи температури от „ютиите“ отпреди десетина-двайсет години. За разлика от овехтелите вакуумни тръби и транзисторите, неговият силициев мозък можеше да функционира продължително време над препоръчителната температура, без загуба или повреда на информация. Но хардуерът на системата за сигурност на музея беше инсталиран от трета компания и не отговаряше на оперативните спецификации на компютърния производител. Когато температурата в компютърната зала достигнеше тридесет и четири градуса, а това беше свръх допустимото за ROM чиповете, които управляваха автоматичната контролна алармена система, — тя се задействаше с деветдесет секунди закъснение.

Уотърс стоеше в един ъгъл и оглеждаше залата. Техниците по поддръжката си бяха тръгнали преди повече от час и в залата беше приятно хладно. Всичко течеше в нормалния си ритъм и единствените шумове бяха жуженето на компютрите и тракането на зомбитата по клавишите. Погледът му попадна върху екрана на един свободен компютър с потрепващо съобщение:

...

ВЪНШНА ПОВРЕДА В ROM
ИНФОРМИРАЙ ЗЗВ1 4А ОЕ

Все едно беше на китайски. Каквото и да беше, не може ли да го кажат на английски? Ненавиждаше компютрите. Според него не вършеха нищо друго, освен че пропускаха „с“-то в края на фамилното му име по сметките. Не му бяха симпатични и всички тези шибани, вторачени в мониторите компютърджийчета. Ако нещо не е наред, нека сами да се оправят.

27

Смитбек тръсна бележниците си в едно от любимите си кътчета в библиотеката. Въздъхвайки тежко, той се напъха в тясното пространство, постави лаптопа върху бюрото и включи горното осветление. Беше на хвърлей място от читалнята с дъбова ламперия с нейните червени кожени столове и неразпалвана от един век мраморна камина, но повече му допадаха тесните и потайни сепаренца. Особено му харесваха скритите зад етажерките, където можеше да преглежда документи и ръкописи — и да си дремва от време на време, — необезпокояван в относителното си уединение.

Музейната сбирка от нови, старинни и редки книги от всички области на естествената история нямаше равна на себе си. Непрекъснато се получаваха такова количество посмъртни завещания и лични дарения, че библиотекарите никога не смогваха да актуализират картотеката. Но Смитбек знаеше по-добре от тях какво има в библиотеката и можеше да изрови и най-забутаната информация за нула време.

Той присви устни в размисъл. Мориарти беше един дебелоглав бюрократ, а с Кавакита нищо не се получи. Не познаваше друг, който би могъл да му осигури достъп до базата данни. Но имаше и други начини да се справи с този проблем.

Запрелиства картотечната папка за микрофилми с индекса на „Ню Йорк Таймс“. Стигна до 1975 година. Нямаше нищо. Нито пък — както много скоро установи — в съответните списания по въпросите на естествената история и антропологията.

Провери старите годишнини на вътрешните издания на музея за свързана с експедицията информация. Нищо. В сборника „Кой кой е“ за 1985 г. двата реда биография на Уитлеси не му съобщиха нищо ново.

Изруга полугласно. „Това приятелче е по-мистериозно от Острова на съкровищата!“

Смитбек върна обратно томовете по етажерките и се огледа наоколо. След това откъсна няколко листа от един бележник и се приближи нехайно към бюрото на една консултантка, след като се увери, че досега не я е виждал.