Реликвата

Оглавление

— Точно така? — отвърна тя поласкана. — Откъде знаете?

— Интересувам се от постиженията в тази област. — Той се усмихна и я погледна за миг. — В изложбата има няколко витрини, посветени на фармакологията и медицината. Всъщност исках да поговорим за една от тях.

— Разбира се. За какво по-точно?

Марго огледа Мориарти по-подробно. Напълно отговаряше на средностатистическия музеен служител: среден ръст, леко закръглен, нормално кестенява коса. Смачканото му яке от груб вълнен плат се различаваше от общоприетите за музейните служители казионни дрехи в меланж. Единствените необичайни неща бяха масивният ръчен часовник с форма на слънчев часовник и очите му — необикновено светлокафяви и излъчващи интелигентност иззад роговите рамки.

Смитбек се приведе напред и се втренчи раздразнително в двамата.

— Е, бих искал да остана и да проследя развоя на тази очарователна сцена, но в сряда ми предстои интервю с някого в залата за буболечки и трябва да довърша последната си глава. Джордж, не подписвай никакви договори за филми за тази твоя изложба, без преди това да го обсъдиш с мен.

Той се надигна със сумтене и тръгна към вратата, лъкатушейки между масите.

8

Джонатан Хам огледа втренчено подземния коридор през дебелите стъкла на очилата си, които силно се нуждаеха от почистване. Около нахлузените върху ръцете му черни ръкавици бяха омотани ремъци, а в краката му послушно клечаха две ловджийски кучета. До него стояха помощникът му и лейтенант Д’Агоста, който държеше изпоцапани и изпомачкани хелиографни чертежи, а двамата полицаи се бяха подпрели на стената зад него. Върху раменете им висяха казионни полицейски ремингтъни дванайсети калибър.

Д’Агоста запрелиства чертежите с шумолене.

— Не надушват ли накъде да тръгнат? — попита с раздразнение той.

Хам въздъхна дълбоко.

— Кучета. Все пак са кучета. И не попадат на следа. От самото начало не са попадали на добра следа. Или по-скоро попадат на прекалено много следи.

Д’Агоста изсумтя, измъкна една овлажнена пура от джоба на сакото си и я насочи към устата си, но засече погледа на Хам.

— О, да — смути се той.

И напъха пурата обратно в джоба си.

Хам подуши въздуха. Беше влажен, което беше добре. Но това беше единственото добро нещо в цялата тази разходка. Най-напред обичайната полицейска тъпота: „Що за кучета са това? Искахме хрътки.“ Това са хрътки, бе обяснил той, пъстра синя хрътка и черно-кафява хрътка. При подходящи условия тези кучета можеха да открият заблуден турист след фъртуна, оставила еднометрови преспи. Но това, помисли си Хам, далеч не са най-подходящите условия.

Мястото на престъплението беше съсипано, както обикновено. Химикали, спрейове, тебешир, тълпи от народ, които влизат и излизат. Освен това основата на стълбището беше буквално подгизнала от кръв. Дори сега — около осемнайсет часа след убийството — във въздуха се усещаше задушливата миризма на кръв, която възбуждаше кучетата.

Най-напред се опитаха да открият следа на самото място на престъплението. Не успяха и Хам предложи да потърсят следа в по-широк периметър около местопрестъплението, надявайки се да я доловят при оттеглянето от него.

Кучетата не бяха обучени да работят на закрито. Естествено беше да се объркат. Но вината не беше негова. Полицаите дори не му казваха дали търсят човек или животно. Сигурно и те не знаеха.

— Да тръгнем насам — обади се Д’Агоста.

Хам подаде ремъците на помощника си, който тръгна след забилите носове в пода хрътки.

След това кучетата се разлаяха срещу една зала, пълна с кости на мастодонти, и когато отвориха вратата, миризмата на парадихлорбензинов консервант, която блъвна отвътре, стана причина за половинчасовото забавяне, докато кучетата възстановят обонянието си. А това беше само първата от цяла редица зали, пълни с животински кожи, горили във формалдехид, фризери с животински образци и претъпкан с човешки скелети склад.

Стигнаха до свод с отворена метална врата, зад която се спускаше каменно стълбище. Стените бяха варосани, а стълбището беше мрачно.

— Това сигурно е пандизът — изкикоти се един от полицаите.

— Отвежда в подземията — каза Д’Агоста, след като огледа скицата.

После махна с ръка към другия полицай, който му подаде дълго фенерче.

Късото стълбище ги отведе до тунел с тухлени стени, иззидани под формата на рибена кост, висок колкото човешки ръст. Преследвачът пристъпи с кучетата отпред, а Д’Агоста и Хам го последваха. Двамата полицаи бяха най-отзад.

— На пода има вода — каза Хам.

— И какво? — попита Д’Агоста.

— Ако тук е текла вода, няма да има следа.

— Предупредиха, че може да има локви — отвърна Д’Агоста. — Наводнява се само при валежи, а скоро не е валяло.

— Това е успокоително — съгласи се Хам.

Стигнаха до кръстовище, където се събираха четири тунела, и Д’Агоста се спря да погледне чертежа.

— Тъкмо си мислех, че трябва да се ориентирате — подхвърли Хам.

— Нима? — отвърна Д’Агоста. — Е, имам изненада за вас. Тези карти не обхващат подземията.

Едно от кучетата изскимтя и започна да души като обезумяло, което привлече вниманието на Хам.

— Насам. Бързо.

И двете кучета изскимтяха.

— Надушили са нещо! — обяви Хам. — Следата изглежда прясна. Вижте как е настръхнала козината им! Насочете светлината натам, не виждам нищо.

Кучетата бяха наострили уши и опъваха с все сила ремъците, вирнали носове във въздуха.

— Вижте, вижте! — възкликна Хам. — Следата е във въздуха. Усещате ли свежия въздух по бузите си? Трябваше да доведа болонките. Ненадминати са при въздушна следа!