Кръвна връзка

Оглавление

Шарл позвъни на Рене Дюшамп и му съобщи с разтуптяно сърце:

— Реших да се включа.

Първата част от плана го изпълваше с ужас. Налагаше се да отвори сейфа и да открадне бижутата на Елен.

Шарл толкова много се изнерви в очакване на ужасното дело, което се готвеше да извърши, че едва ли бе способен да работи. Прекарваше дните си като някакъв автомат, като нито чуваше, нито виждаше какво става около него. Всеки път, когато виждаше Елен, Шарл започваше да се изпотява. Ръцете му започнаха да треперят в неподходящи моменти. Елен се безпокоеше за него, така както би се обезпокоила за някое домашно галено животно. Повика лекар, за да прегледа Шарл, но той не можа да открие нищо нередно.

— Изглежда малко напрегнат. Нека полежи един-два дни.

Елен изгледа продължително голия Шарл в леглото и се усмихна.

— Благодаря ви, докторе.

Щом като лекарят излезе, Елен започна да се съблича.

— Аз… не се чувствам добре — запротестира Шарл.

— Но не и аз — отвърна Елен.

Никога не бе я мразил повече.

Удобният момент се появи през следващата седмица. Елен отиваше на ски в Гармиш-Партенкирхен с приятели. Реши да остави Шарл в Париж.

— Искам да си бъдеш вкъщи всяка вечер — нареди му тя. — Ще ти се обаждам по телефона.

Шарл я наблюдаваше как потегля, седнала зад волана на червения си „Дженсен“ и в момента, в който изчезна от погледа му, изтича към вградения в стената сейф. Наблюдавал я бе, когато го отваряше, и знаеше повечето цифри от комбинацията. Трябваше му около час, за да разгадае останалите числа. Отвори сейфа с треперещи пръсти. В поставените вътре тапицирани с кадифе кутии лежеше свободата му във вид на миниатюрни звездички. Намерил бе вече бижутер, някой си Пиер Ришо, майстор на копия на диаманти. Шарл бе започнал да обяснява нервно надълго и нашироко защо са му нужни копия на диамантите, но Ришо му каза сухо:

— Мосю, правя копия за кого ли не. Никой разумен човек не носи истински диаманти по улиците в днешно време.

Шарл му носеше по един брой всеки път, за да направи копието, а когато то бе готово, заменяше го с истинския диамант. Зае пари срещу истинските диаманти от „Кредит Мюнисипал“ — държавна заложна къща.

Цялата операция отне повече време, отколкото Шарл бе предполагал. Можеше да отваря сейфа само когато Елен бе вън от къщата, а се появяваха и непредвидени закъснения при изработката на копията. Но накрая дойде денят, когато Шарл можа да съобщи на Рене Дюшамп:

— Утре ще ти донеса парите.

Целта му бе постигната. Станал бе съсобственик на огромно лозе. А Елен нямаше и най-малко подозрение за това, което бе направил.

Шарл бе започнал тайно да чете за лозарството. И защо не? Не беше ли вече винар? Изучаваше различните видове лози: каберне совиньон бе основно използваната лоза, но наред с нея се садяха и други като: гро каберне, мерло, малбек и пети вердо.

Чекмеджетата в кабинета на Шарл се напълниха с брошури за почвите и обработката на лозите. Научи за ферментацията, зарязването и ашладисването. И че търсенето на вина в целия свят продължава да расте. Срещаше се редовно със съдружника си.

— Ще бъде дори по-добре, отколкото очаквах — уверяваше го Рене. — Цените на вината скачат нагоре. Трябва да изкараме триста хиляди франка на бъчва от първите преси.

Повече, отколкото Шарл бе си мечтал! Гроздето бе червено злато. Шарл започна да си купува туристически брошури за островите в южните морета, за Венецуела и Бразилия. Самите им имена му звучаха като магия. Единственият проблем бе, че в света бяха останали малко местата, където „Рофи и синове“ нямаха клонове и където Елен не би могла да го намери. А ако го намереше, щеше да го убие. Знаеше това с абсолютна сигурност. Освен ако той не я убие. Обичаше да фантазира на тази тема. Убиваше Елен отново и отново, по хиляди начини и е удоволствие.

Странно, но Шарл започна да се наслаждава на униженията, на които го подлагаше Елен. Когато го караше да прави неописуеми неща с нея, той през цялото време си мислеше: „Скоро ще се махна, мръснице. Ще забогатея от твоите пари и с нищо не можеш да ми попречиш.“

А на командите й: „По-бързо сега!“ или „По-силно“, или „Не спирай!“ кротко се подчиняваше.

А в себе си й се присмиваше.

Шарл знаеше, че за лозарството решаващи са месеците през пролетта и лятото, тъй като гроздето се бере през септември и за това му е необходимо сезонът да е добре балансиран откъм слънце и дъжд. Силното слънце унищожава букета на виното, така, както многото дъждове го разводняват. Месец юни започна чудесно. Шарл проверяваше времето в Бургундия в началото по веднъж, а после и по два пъти дневно. Изпаднал бе в треска от нетърпение, само седмици го деляха от осъществяването на мечтата му. Беше се спрял на Монтего Бей. „Рофи и синове“ нямаше клон в Ямайка. Щеше да бъде лесно да се потули там. Нямаше да се мярка към Раунд Хил или Очо Риос, където можеха да го видят приятелите на Елен. Ще си купи малка къща в планините. Животът на острова е евтин.

Може да си позволи прислуга и хубава храна и да живее в разкош, според собствените си разбирания.

И така, през първите дни на юни Шарл Мартел бе наистина щастлив човек. Сегашният му живот бе унижение, но той не живееше в настоящето: живееше в бъдещето, на тропическия, гален от слънцето и вятъра остров в Карибско море.

Времето през юни като че ли ставаше по-хубаво с всеки изминат ден. Имаше и слънце, и дъжд. Идеални условия за все още нежното грозде. А с растежа на гроздето растеше и богатството на Шарл.

На петнайсети юни в района на Бургундия започна да ръми. После започна да вали по-силно. Валеше ден след ден, седмица след седмица и накрая Шарл не се решаваше да проверява бюлетините.