Кръвна връзка

Оглавление

— Няма смисъл. Става въпрос за някаква дребна неуредица. Ще се върна довечера. Ще вечеряме късно.

Когато Рийс влезе в познатия малък хотел на левия бряг на Сена, Елен бе вече там, седеше в ресторанта и го чакаше. Рийс не си спомняше някога да е закъснявала. Тя беше организирана и делова, изключително хубава, интелигентна и чудесна любовница, но нещо все пак й липсваше. Елен бе жена без никаква милост. У нея имаше някаква жестокост като на убиец. Рийс бе виждал мнозина, които бяха станали нейни жертви. Но той нямаше намерение същото да се случи и с него. Седна на масата до нея.

— Изглеждаш добре, скъпи — подхвърли тя. — Бракът ти се отразява добре. Елизабет добра ли е в леглото?

Той се усмихна, за да не прозвучи отговорът му грубо:

— Не е твоя работа.

Елен се наведе напред и взе ръката му.

— А, моя работа е, скъпи. Това засяга и двама ни.

Тя започна да гали ръката му и той си я представи в леглото. Една дива, опитна и ненаситна тигрица. Отдръпна ръката си.

Погледът й стана студен.

— Кажи ми, Рийс — започна тя. — Как се чувстваш като президент на „Рофи и синове“?

Той почти бе забравил колко амбициозна и алчна бе тя. Спомни си за дългите разговори, които бяха водили някога. Тя бе обсебена от манията да стане президент на компанията. „Ние с тебе, Рийс. Ако Сам го няма, ние ще я ръководим.“

Дори и по време на любовния акт шепнеше: „Компанията е моя, скъпи. Аз съм от кръвта на Самуел Рофи. Тя е моя. Искам я. По-бързо, Рийс.“

Властта я възбуждаше сексуално. И я правеше опасна.

— За какво искаше да ме видиш? — попита Рийс.

— Смятам, че е време ние с тебе да решим някои неща.

— Не разбирам за какво говориш.

— Прекалено добре те познавам, мили — злобно каза тя. — Ти си толкова амбициозен, колкото и аз. Защо ходеше като сянка след Сам, след като те канеха за шеф от толкова много други фирми? Защото си знаел, че един ден ти ще си начело на „Рофи и синове“.

— Останах, защото обичах Сам.

— Разбира се, мили — засмя се тя. — А сега вече си женен за хубавата му дъщеричка. — Тя извади от чантата си тънка черна пура и я запали с платинена запалка. — Шарл ми каза, че Елизабет така е уредила нещата, че запазва контролния пакет в ръцете си и че отказва да продава акциите.

— Точно така, Елен.

— Тогава сигурно ти е минало през ума, че ако с нея се случи нещо непредвидено, ти ще наследиш богатството й.

Рийс остана дълго загледан в нея.

ГЛАВА 49

Иво Палаци погледна случайно през прозореца на хола в дома си в Олгиата и остана потресен от това, което видя. По алеята пристигаше Донатела с тримата им синове. Симонета бе на горния етаж и спеше. Иво изтича през входната врата и тръгна да посрещне второто си семейство. Беше толкова ядосан, че можеше да убие човек. Толкова много бе дал на тая жена, държеше се с нея толкова мило и любвеобилно, а ето че тя съвсем съзнателно искаш да съсипе кариерата, брака и живота му. Стоеше и гледаше как Донатела слиза от ланчията, която бе й подарил в изблик на щедрост. Струваше му се, че е по-хубава от всякога. Момчетата изскочиха от колата и се втурнаха да го целуват и прегръщат. О, колко ги обичаше той! И как се надяваше, че Симонета няма да се събуди!

— Дойдох да се видя с жена ти — решително каза Донатела и повика децата. — Хайде, момчета.

— Не! — заповяда Иво.

— Как ще ми попречиш? Ако не я видя днес, ще я видя утре.

Иво бе поставен натясно. Нямаше никакво измъкване. И все пак бе сигурен, че няма да позволи нито на нея, нито на когото и да било, да разруши всичко, което бе изградил с толкова много труд. Иво се смяташе за почтен човек и не искаше да постъпва по недостоен начин, макар че бе принуден. Не заради самия себе си, а заради Симонета, Донатела и всичките си деца.

— Ще си получиш парите — обеща Иво. — Само след пет дни.

Донатела го погледна твърдо.

— След пет дни — съгласи се тя.

В Лондон сър Алек Никълс участваше в заседание на Камарата на общините. Бяха го избрали да направи основното изказване относно политиката на партията по съдбоносния въпрос за стачките, парализиращи британската икономика. Но сър Алек не можеше да се съсредоточи. Мислеше си за поредицата от телефонни обаждания през последните няколко седмици. Те успяваха да го намират, където и да отидеше — в клуба, при бръснаря, в ресторанти и на делови срещи. Той всеки път им затваряше телефона. Знаеше, че това, което искат от него, е само началото. Ако успееха веднъж да го поставят под свое подчинение, щяха да се доберат до акциите му и щяха да станат притежатели на част от гигантската фармацевтична компания, произвеждаща всякакъв вид лекарства. Не можеше да им позволи подобно нещо. Бяха започнали да му звънят по четири-пет пъти на ден, докато нервите му се опънаха до краен предел. Но сега Алек бе разтревожен не за друго, а защото още не му се обаждаха. Очакваше да му позвънят по време на закуската, а после и по време на обяда в „Уайт“. Но никой не се обади и той не можеше да се отърве от мисълта, че мълчанието им е по-страшно от заплахите. Опита се да прогони всички тия мисли от главата си и се изправи с речта си пред Камарата.

— Никой не е по-голям приятел на трудовите хора от мене. Нашите работници направиха страната ни велика. Хората на труда създават благата в нашите фабрики и заводи. Те са истинският елит на страната ни, гръбнакът, който държи Англия изправена и мощна сред останалите народи. — Той се спря за малко. — Но в развитието на всички общества настъпват съдбовни времена, когато трябва да се пожертва по нещо…

Говореше без да чете. Мислеше си дали ги е стреснал, като не обръщаше внимание на мнимите им заплахи. Все пак те бяха само едни дребни мошеници. А той бе сър Алек Никълс, баронет, член на парламента. Какво, като му се обаждат. Отсега нататък сигурно ще го оставят на мира. Сър Алек Никълс завърши речта си сред гръмки овации, идващи откъм задните редици.