Кръвна връзка

Оглавление

— Естествено.

Нова размяна на многозначителни погледи. „Нещо подобно на там-тамите в джунглата“ — помисли си Елизабет.

— Като същевременно — продължи хер Бадрут — имаме пълните ви уверения, че в края на тримесечния срок всичките ви отсрочени плащания ще бъдат покрити изцяло, нали така?

— Да.

Хер Бадрут замълча замислено. Погледна към Елизабет, после огледа останалите и получил мълчаливото им съгласие, заключи:

— За себе си мога да кажа, че ще се съглася. Смятам, че една отсрочка с наказателна лихва няма да ни навреди.

Един от банкерите кимна с глава в знак на съгласие и каза:

— Щом смяташ, че можем да се съгласим, Юлиус…

И това бе всичко. Елизабет се облегна назад, опитвайки се да прикрие обзелото я чувство на облекчение. Спечелила бе деветдесет дни.

Всяка минута от тях щеше да й бъде необходима.

ГЛАВА 25

Сякаш бе попаднала в кратера на вулкан.

Какво ли не преминаваше през бюрото на Елизабет: доклади от стотиците отдели към седалището на компанията, справки от фабриките в Заир, от лабораториите в Гренландия, от представителствата в Австралия и Тайланд — от всички посоки на света. Пристигаха сведения за нови препарати, продажби, статистически прогнози, рекламни кампании и експериментални програми.

Трябваше да взима решения за строежа на нови фабрики, за продажбата на стари сгради, за поглъщането на фалирали компании, да назначава и уволнява служители. Елизабет ползваше съветите на специалисти по всяка от дейностите на компанията, но крайните решения трябваше да взема тя. Както някога ги бе вземал Сам. Сега оценяваше по достойнство трите години, прекарани близо до баща си. Знаеше много повече за компанията, отколкото бе предполагала, но не достатъчно. Самите й мащаби бяха грандиозни. Досега Елизабет си бе представяла компанията като кралство, но всъщност тя беше мрежа от кралства, управлявани от вицекрале, а кабинетът на президента бе тронната зала. Всеки от братовчедите й управляваше свое собствено владение, но същевременно надзираваше и други задморски територии, така че се налагаше да пътува постоянно. Елизабет бързо разбра, че има и един по-особен проблем. Тя бе жена, попаднала в света на мъжете, което имаше своето значение. Никога не бе вярвала истински в мита, че мъжете си приписват някакво превъзходство над жените, но скоро се убеди в противното. Никой не говореше за него, нито пък го показваше открито, но Елизабет се сблъскваше с присъствието му всеки ден. Невъзможно бе да не усети създаденото от някогашните предразсъдъци отношение. Мъжете не понасяха да бъдат ръководени от жени. Чувстваха се обидени, ако жена поставяше под съмнение техните оценки или ако се опитваше да ги поправи. Фактът, че Елизабет бе млада и хубава, влошаваше нещата още повече. Мъжете се опитваха да й докажат, че трябва да си седи вкъщи — в леглото или в кухнята, а не да се занимава със сериозните въпроси на бизнеса и да ги остави на тях.

Елизабет всеки ден се срещаше с ръководителите на различни отдели. Не всички бяха враждебно настроени. Някои се държаха като хищници. Седналото в президентското кресло красиво момиче предизвикваше мъжкото его. Мислите им лесно можеха да се разгадаят: „Ако успея да я изчукам, ще мога да й се наложа.“

Както си мислеха момчетата в Сардиния, но във вариант за възрастни.

Мъжете я задиряха по погрешен начин. Можеха да успеят, ако се възхищаваха на интелекта й, защото именно там тя ги превъзхождаше. Подценяваха интелигентността й, което беше съвсем погрешно.

Подценяваха способността й да взема решения, което бе още по-погрешно.

Недооценяваха и силата на духа й, а това бе най-голямата им грешка. Тя бе Рофи — кръвно свързана със стария Самуел и баща си, и бе наследила тяхната решителност и дух.

Макар че мъжете около нея се опитваха да я използват, в действителност изиграни оставаха те. Елизабет успяваше да се добере до познанията, опита и уменията, които бяха натрупали, и ги усвояваше за себе си. Оставяше мъжете да говорят, а тя ги слушаше. Задаваше въпроси и запомняше отговорите.

И научи много.

Всяка вечер Елизабет вземаше вкъщи две тежки чанти с доклади, които изчиташе. Понякога работеше до четири часа сутринта. Фотографът от някакъв вестник успя да я снима една вечер, когато излизаше от работа, придружена от секретарката с двете чанти. На следващия ден снимката й се появи във вестниците под заглавието: „Работещата богата наследница“.

Елизабет изведнъж стана световна знаменитост. Историята на красивото младо момиче, наследило корпорация с многомилиарден капитал и станало неин президент, бе наистина завладяваща. Пресата направо пощуря. Елизабет бе хубава, интелигентна и непосредствена — съчетание, което рядко се срещаше при знаменитостите. Отделяше време на журналистите винаги, когато можеше, опитваше се да възстанови разклатената репутация на компанията, за което й бяха благодарни. Когато не можеше да отговори на някой от задавените й въпроси, не се стесняваше да вдигне телефона и да попита някого.

Братовчедите й летяха всяка седмица до Цюрих, за да присъстват на заседанията и Елизабет беше с тях колкото се може повече. Срещаше се с всички заедно, но и с всеки поотделно. Разговаряше с тях, изучаваше ги, опитвайки се да открие кой от тях е позволил да умрат невинни хора при експлозията, кой бе продал секретните разработки на конкурентите и кой се мъчеше да унищожи „Рофи и синове“. Някой от братовчедите й.

Иво Палаци, завладяващо сърдечен и очарователен.

Алек Никълс, коректен и благ човек, истински джентълмен, готов да й помогне винаги, когато е нужно.