Выбери любимый жанр

Оценить:

Кръвна връзка

Оглавление

— След колко време можем да го пуснем на пазара?

— Ако всичко върви добре, след година и половина до две години.

— Чудесно. Ако имате нужда от нещо — пари, допълнителна помощ или апаратура, уведомете ме. Искам да продължавате колкото е възможно по-бързо.

— Да, мадам.

Елизабет се надигна, а Емил Йопли моментално скочи на крака.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — каза той със срамежлива усмивка. — Уважавах баща ви.

— Благодаря ви — отвърна Елизабет.

Сам е знаел за проекта. Дали това е било едно от основанията му да не продава компанията?

Вече бе стигнала до вратата, когато Емил Йопли каза:

— Ще има ефект и за хората!

— Да — съгласи се Елизабет. — Разбира се, че ще има.

Непременно трябва да има.

— Как се процедира със свръхсекретен проект?

— От самото начало ли? — попита Кати Ерлинг.

— От самото начало.

— Ами, както ви е известно, ние разработваме неколкостотин нови продукти, които са на различен етап на експериментиране. Те…

— Кой ги одобрява?

— До определен размер на влаганите средства — от ръководителите на съответния отдел — обясни Кати Ерлинг.

— До какъв размер?

— Петдесет хиляди долара.

— А след това?

— Трябва да се получи одобрението на съвета. Естествено един проект не може да попадне в категорията на свърхсекретните разработки, докато не се получат резултати от първоначалните изпитания.

— Искате да кажете, докато няма уверения, че може да бъде успешен?

— Точно така.

— Как се запазва тайната?

— Ако е важен проект, цялата работа се прехвърля в някоя от най-охраняваните ни лаборатории. Цялата документация се изважда от общата картотека и се поставя в специално помещение, до което имат достъп само трима души. Ученият, който ръководи проекта, президентът на компанията и един от членовете на съвета.

— Как се решава кой от членовете да бъде информиран? — попита Елизабет.

— Баща ви определи Валтер Гаснер.

В мига, в който изрече тези думи, Кати осъзна грешката си.

Двете жени се спогледаха и Елизабет каза:

— Благодаря, Кати. Няма друго.

Елизабет не бе споменала за проекта на Йопли. И все пак Кати знаеше за кой проект става дума. Възможните варианти бяха два. Или Сам й е имал доверие и е казал за проекта на Йопли, или пък тя сама е научила за него. Заради някого.

Проектът бе изключително важен и не можеше да се допуска никакъв провал. Ще провери сама как го охраняват. Трябваше да говори и с Валтер Гаснер. Посегна към телефона, но после размисли. Имаше и по-добър начин.

Късно следобед Елизабет бе вече на борда на редовния полет за Берлин.

Валтер Гаснер бе неспокоен.

Бяха седнали в ъгловото сепаре на горния етаж на ресторант „Папийон“. При предишните й посещения в Берлин Валтер винаги бе настоявал Елизабет да вечеря с Ана и с него у дома им. Но този път изобщо не спомена подобно нещо. Предложи й да се срещнат в ресторант. И бе дошъл без Ана.

С откритото си момчешко лице Валтер Гаснер все още приличаше на кинозвезда, но под хубавата фасада се бяха появили пукнатини. В изражението му се усещаше някакво напрежение, а ръцете му не спираха да се движат. Изглеждаше много разтревожен от нещо. Когато Елизабет попита за Ана, Валтер измърмори неясно:

— Ана не се чувства добре. Не можа да дойде.

— Нещо сериозно ли е?

— Не, не. Ще се оправи. Вкъщи си е и си почива.

— Ще й звънна и…

— Няма нужда да я безпокоиш.

Разговорът я озадачи, защото не бе в стила на Валтер, когото Елизабет винаги бе смятала, за открит и отзивчив. Подхвана въпроса за Емил Йопли:

— Проектът, по който работи, ни е крайно необходим.

— Ще излезе нещо голямо — кимна Валтер.

— Помолих го да не докладва пред никого оттук нататък — каза тя.

Ръцете му изведнъж спряха да се движат. Остана като вцепенен. Вдигна очи към нея и попита:

— Защо си решила така?

— Не го приемай като лична обида, Валтер. Щях да направя същото с когото и да било друг от членовете на съвета. Искам просто аз да се занимавам с изпълнението на проекта.

— Разбирам — отвърна той, но ръцете му останаха неподвижни върху масата. — Имаш право, разбира се. — Усмихна се насила, но тя видя какво усилие му костваше това. — Елизабет, Ана притежава голям дял в компанията. Тя не може да го продаде, докато ти не дадеш одобрението си. Това е… много важно. Аз…

— Съжалявам, Валтер, но не мога да допусна да продаваме сега.

Ръцете му неочаквано започнаха да треперят.

ГЛАВА 24

Хер Юлиус Бадрут беше слаб и отблъскващ човек, подобен на скакалец, неподходящо облечен в черен костюм. Напомняше за рисуваните от децата човечета с ъглести крайници и квадратно тяло, към което е прикачено сухо, недовършено лице. Седеше вдървено срещу Елизабет на масата в заседателната зала на „Рофи и синове“. С него бяха дошли още петима банкери. Всички бяха облечени в черни костюми с жилетки, бели ризи и тъмни вратовръзки. Облеклото им според Елизабет повече приличаше на униформа. Огледа студените и безизразни лица на насядалите около масата и усети някакво лошо предчувствие. Преди началото на срещата Кати бе поднесла кафе и вкусни, прясно изпечени сладкиши. Мъжете отказаха до един. Така, както отказаха и на поканата на Елизабет за обяд. Реши, че това е лош знак. Бяха дошли само да си получат парите, които им дължеше.

— Преди всичко — започна Елизабет — искам да ви благодаря, че дойдохте днес при нас.

В отговор се разнесе учтив, неопределен шепот. Пое дълбоко дъх и продължи:

— Поканих ви тук, за да обсъдим удължаването на сроковете за изплащане на заемите, които ви дължи „Рофи и синове“.