Кръвна връзка

Оглавление

Шефът хладно каза:

— Инспектор Хорнунг, отделът съществува от сто години, преди ти да се появиш, и ще съществува още сто години, след като го напуснеш. Има известни традиции, с които се съобразяваме. — Той подаде сметката с разходите обратно на Макс. — Трябва да мислиш и за колегите си. Вземи сега това, поправи го и ми го върни.

— Слушам. Аз… съжалявам, ако съм допуснал някаква грешка.

— Няма нищо — махна с ръка великодушно началникът. — Все пак си нов тук.

Трийсет минути по-късно инспектор Макс Хорнунг донесе поправената сметка. Посочените разходи бяха с три процента по-малко.

И ето че в този ноемврийски ден старши-инспектор Шмид държеше в ръка рапорта на инспектор Макс Хорнунг, докато авторът на писанието стоеше пред него. Инспектор Хорнунг се бе издокарал в яркосин костюм, кафяви обувки и бели чорапи. Въпреки че бе решил да бъде спокоен след йогийските упражнения, инспектор Шмид започна да вика:

— Ти си бил дежурен, когато е дошло съобщението. Твоя работа е било да провериш злополуката, а си отишъл на мястото на произшествието чак след четиринадесет часа! Цялата проклета полиция на Нова Зеландия е могла да долети и да се върне за това време.

— О, не, господине. Летателното време от Нова Зеландия до Цюрих е…

— О, я млъкни!

Старши-инспектор Шмид прокара пръсти през гъстата си бързо посивяваща коса, опитвайки се да измисли какво да каже на този тип. Нито можеш да го обидиш, нито пък можеш да се разбереш с него. Един роден с късмет идиот.

— Няма да търпя некомпетентност в моя отдел, Хорнунг! — изкрещя старши-инспектор Шмид. — Когато другите инспектори дошли на работа и видели съобщението, те веднага отишли на местопроизшествието, за да разследват случая. Извикали линейка, изпратили тялото в моргата, идентифицирали го… — Знаеше, че говори прекалено бързо и се опита да се успокои. — Накратко, Хорнунг, те са постъпили така, както трябва да се действа при подобен случай. А ти си седял в канцеларията и си събудил най-важните хора в Швейцария посред нощ.

— Мислех, че…

— Млъкни! Цялата сутрин прекарах на телефона, за да се извинявам заради тебе.

— Трябваше да открия…

— О, я се махай оттук, Хорнунг!

— Слушам, господин инспектор. Мога ли да присъствам на погребението? Тази сутрин е.

— Да! Тръгвай!

— Благодаря ви, господине. Аз…

— Тръгвай веднага!

След още тридесет минути старши-инспектор Шмид отново започна да диша нормално.

ГЛАВА 32

Погребалното бюро в Зигфелд беше претъпкано. То бе богато украсено, старомодно здание от камък и мрамор и имаше зали за подготовка на погребенията и крематориум. Предните пейки в просторния параклис бяха заети от дузина служители на „Рофи и синове“, а по-назад седяха приятелите, съседите и журналистите. Инспектор Хорнунг бе седнал на последния ред, разсъждавайки, че в смъртта няма никаква логика. Човек достига разцвета на силите си и после умира, когато може да даде най-много и има за какво да живее.

Ковчегът бе от махагон и бе покрит с цветя. „Чисто прахосване“ — помисли си инспектор Хорнунг. Ковчегът бе херметически затворен. Макс се досещаше защо. Свещеникът говореше с приглушен глас: „… смърт по средата на жизненото поприще, родена в грях, пепел на пепел.“ Макс не го слушаше. Той изучаваше присъстващите в параклиса.

„Бог дава и бог взема.“ Хората започнаха да стават и да се отправят към изхода. Опелото бе свършило.

Макс застана до вратата и когато към него се приближиха мъж и жена, той пристъпи към жената и попита:

— Мис Елизабет Рофи, нали? Мога ли да поговоря с вас?

Инспектор Макс Хорнунг седеше с Елизабет Рофи и Рийс Уйлямс в едно от сепаретата на сладкарницата срещу погребалното бюро. През прозорците се виждаше как товарят ковчега в сива катафалка. Елизабет отвърна поглед. Очите й бяха изпълнени с мъка.

— Какво значи всичко това? — попита Рийс. — Мис Рофи вече даде показания в полицията.

Инспектор. Хорнунг отговори:

— Мистър Уйлямс, ако не се лъжа, нали? Просто искам да проверя някои дребни подробности.

— Не можете ли да изчакате? Мис Рофи преживя едно много мъчително…

Елизабет стисна ръката му.

— Няма нищо. Ако мога да ви помогна с нещо… — каза тя, обръщайки се към Макс. — Какво бихте искали да знаете, инспектор Хорнунг?

Макс погледна към Елизабет и за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Жените за него бяха толкова непонятни, колкото и съществата от някоя далечна планета. Те бяха нелогични и непредсказуеми, поддаващи се по-скоро на чувствата, отколкото на разума. Не можеха да бъдат обяснени със средствата на математиката. Сексуалните вълнения на Макс не бяха много, тъй като го занимаваше повече разумът, но можеше да оцени точната логика на секса. Вълнуваше го именно механичната конструкция от движещи се части, съчетаващи се в едно координирано и действено цяло. Според Макс в това се състоеше поезията на любовта. Нейната чиста динамика. Той смяташе, че всички поети изпускат главното. Чувствата са неточни и разхвърляни — просто загуба на енергия, с която не може да се премести и най-дребната песъчинка дори на един инч, докато със силата на логиката може да се премести земното кълбо. Но сега Макс бе озадачен от факта, че присъствието на Елизабет му е приятно. Това го смущаваше. Никоя жена досега не му бе действала по подобен начин. Тя сякаш не мислеше, че той е грозен и смешен дребен мъж, както правеха другите жени. Отмести с усилие погледа си от нея, за да може да се съсредоточи.

— Обикновено до късно ли работехте, мис Рофи?

— Много често — отговори Елизабет.