Кръвна връзка

Оглавление

Щеше да я чака дълго.

В Олгиата Симонета Палаци слушаше нечий женски глас, който й се обади по телефона:

— Казвам се Донатела Сполини — съобщи гласът. — Ние не сме се срещали с вас, сеньора Палаци, но доста неща ни свързват. Предлагам да се срещнем на обяд в „Болонезе“ на „Пиаца дел Пополо“. Какво ще кажете за един часа утре?

Симонета имаше определен час при фризьорката си по същото време, но обичаше загадъчните неща.

— Ще дойда — реши тя. — Но как да ви позная?

— Ще водя със себе си тримата си сина.

Елен Рофи-Мартел бе във вилата си в Ле Весине и четеше бележката, която бе намерила върху полицата на камината в хола. Бележката бе оставена от Шарл. Той я бе напуснал и изчезнал. „Ти никога няма да ме видиш вече, се казваше в бележката. Не се и опитвай да ме намериш.“ Елен я накъса на парченца. Щеше да го види пак. Щеше да го открие.

Макс Хорнунг чакаше на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Опитваше се от два часа насам да изпрати телеграма до Сардиния, но поради бурята всички връзки бяха прекъснати. Макс пак отиде до центъра за управление на полетите, за да разговаря отново с диспечера.

— Трябва да ме качите на някакъв самолет за Сардиния — настояваше Макс. — Повярвайте ми, въпросът е от жизнено значение.

— Вярвам ви, сеньор — отговори диспечерът, — но не мога да направя нищо. Сардиния е закрита за полети. Летищата не работят. Даже и корабите не се движат. Нищо не може да влезе или излезе от острова, докато не премине сирокото.

— И кога ще стане това? — попита Макс.

Служителят се обърна и се загледа в голямата метеорологична карта зад себе си.

— Изглежда, че ще продължи поне още дванайсет часа.

След дванайсет часа Елизабет Уйлямс нямаше да бъде между живите.

ГЛАВА 55

Мракът наоколо бе изпълнен с невидими неприятели, готови да я нападнат. И Елизабет бе вече наясно, че е оставена напълно сама на тяхното милосърдие. Инспектор Кампаня я бе довел тук, за да бъде убита. Той бе човек на Рийс. Елизабет си спомни как Макс Хорнунг обясняваше подмяната на джиповете. „Имало е някой, който е помогнал. Някой, който познава острова.“ А колко убедителен бе инспектор Кампаня. „Ние сме осигурили всички кораби и летища.“ Защото Рийс е бил уверен, че тя ще дойде да се скрие именно тук. „Къде бихте искали да изчакате — в полицейския участък или във вашата вила?“ Инспектор Кампаня не е имал никакво намерение да я води в полицията. И не се е обаждал в участъка. Звънял е на Рийс. „Ние сме във вилата.“

Елизабет бе наясно, че трябва да бяга, но вече нямаше сили. Мъчеше се да държи очите си отворени, ръцете и краката й бяха натежали. Изведнъж разбра причината. Той бе сложил някакъв опиат в кафето и. Елизабет се обърна и тръгна към тъмната кухня. Отвори един от шкафовете и затършува из него, докато най-после напипа това, което й трябваше. Измъкна бутилка с оцет и сипа малко от съдържанието й в чаша с вода, а после я изпи с усилие. Веднага след това започна да повръща в умивалника. Изминаха няколко минути и се почувства по-добре. Мозъкът й отказваше да работи. Сякаш всичките й органи бяха изключили и се подготвяха за мрака на смъртта.

„Не — твърдо си каза тя. — Ти няма да умреш толкова лесно. Ще се бориш. Ще трябва доста да се поозорят, преди да те убият.“ Тя направи усилие да извика високо: „Рийс, ела да ме убиеш“, но гласът й се бе превърнал в шепот. Тръгна назад по коридора, като инстинктивно напипваше пътя. Спря се под портрета на стария Самуел, а навън виещият враждебен вятър се блъскаше в къщата, крещеше срещу нея, присмиваше й се и я предупреждаваше. Стоеше сама в тъмното, изпълнена с ужас. Можеше да излезе навън, в неизвестното, и да се опита да избяга от Рийс, или да остане тук и да се опита да му се противопостави. Но как?

Умът й трескаво се опитваше да подскаже нещо, но бе все още замаяна от опиата. Не можеше да се съсредоточи. Мина й някаква мисъл за нещастен случай.

После изведнъж се осъзна и извика на глас:

— Той трябва да го направи така, че да изглежда като нещастен случай!

„Ти трябва да го спреш, Елизабет.“ Самуел ли говореше? Или това бяха собствените й мисли?

— Не мога. Много е късно. — Очите й се затваряха, а лицето й се притискаше към студения портрет. Колко хубаво щеше да бъде, ако може да заспи. Но имаше нещо, което трябваше на направи. Тя се опитваше да си припомни какво бе то, но нещото непрекъснато й се изплъзваше от ума.

„Недей да оставяш нещата така, че да изглежда като нещастен случай. Трябва да бъде ясно, че е била убийство. После компанията никога няма да може да бъде негова.“

Елизабет разбра какво трябва да направи. Отиде в кабинета. Остана неподвижна за миг, а после взе настолната лампа и я запрати в огледалото. Разнесе се шум от счупени стъкла. Тя вдигна едно столче и започна да го удря в стената, докато стана на парчета. Приближи се до етажерката и започна да къса страници от книгите, разпръсквайки ги из цялата стая. Измъкна ненужния кабел на телефона от стената. „Нека Рийс да обясни на полицаите — каза си тя. — Недей да бъдеш послушна тази нощ.“ Е, тя нямаше да бъде послушна. Ще трябва да я надвият със сила.

В стаята нахлу внезапен порив на вятъра, разхвърляйки във въздуха листове хартия, а после утихна. Елизабет мигновено разбра какво се е случило.

В къщата имаше още някой.

Инспектор Макс Хорнунг стоеше на летище „Леонардо да Винчи“ близо до багажното отделение и наблюдаваше кацането на един хеликоптер. Когато пилотът отвори вратата, Макс вече стоеше до хеликоптера.

— Можете ли да ме закарате до Сардиния? — попита той.

Пилотът го зяпна учудено.