Кръвна връзка

Оглавление

Тя го гледаше мълчаливо с тъмните си, изпълнени със смущение очи, а Макс усещаше, че я вълнува и нещо друго, което не можеше да определи точно.

— Катастрофата с джипа също е била преднамерена.

— Грешите — окопити се Елизабет. — Това беше катастрофа. На джипа му нямаше нищо. Полицията в Сардиния го провери.

— Не.

— Но аз ги видях — настоя Елизабет.

— Не, мадам. Видели сте, че проверяват някакъв джип, но не е бил вашият.

Елизабет и Рийс го зяпнаха изненадани.

— Вашият джип изобщо не е бил вкарван в гаража на полицията — продължи Макс. — Аз го открих в едно автомобилно гробище в Олбия. Развили са болта на главния цилиндър и спирачната течност е изтекла. Затова спирачките ви не са задействали. Левият преден калник бе все още смачкан и върху него имаше зелени петна от сока на дърветата, в които сте се ударили. В лабораторията направиха проверка. Всичко съвпада.

Елизабет усети, че преживеният кошмар отново я обзема, сякаш скритите и страхове се отприщиха и я обзе ужасът, който я съпътстваше по време на спускането по планинския път.

— Не разбирам — обади се Рийс. — Как е възможно някой…

Макс се обърна към Рийс и обясни:

— Всички джипове си приличат. На това са разчитали. След като е катастрофирала, вместо да падне от планината, трябвало е да направят нещо колкото може по-бързо. Не можели да позволят на някого да прегледа джипа, защото всичко трябвало да изглежда като катастрофа. Очаквали са колата да е вече на дъното на морето. Вероятно щели да я убият още на мястото на катастрофата, но се появил екипът на пътната помощ, който закарал мис Рофи в болницата. Онези намерили друг джип и го посмачкали малко преди да дойде полицията.

— Вие непрекъснато повтаряте „те“ — забеляза Рийс.

— Този, който е организирал всичко, е имал помощници.

— Но кой… кой би искал да ме убие? — попита Елизабет.

— Същият човек, който е убил и баща ви.

Елизабет изведнъж усети, че я обзема някакво чувство, като че ли това, за което говореха, не се бе случило в действителност. Всичко бе някакъв кошмар, който скоро щеше да изчезне.

— Баща ви е бил убит — продължи Макс. — Изпратили му някакъв водач, който го е убил. Баща ви не е отишъл сам в Шамони. С него е имало и друг човек.

Когато Елизабет проговори, гласът й приличаше повече на глух шепот:

— Кой е бил този човек?

Макс погледна към Рийс Уйлямс и отговори:

— Вашият съпруг.

Думите му отекнаха в ушите й. Струваше й се, че идват отдалече, засилват се и отслабват и тя започна да си мисли, че ще полудее.

— Лиз — намеси се Рийс, — аз не бях със Сам, когато е загинал.

— Вие сте били с него в Шамони, мистър Уйлямс — настоя Макс.

— Това е вярно. — Рийс говореше вече само на Елизабет. — Тръгнах си преди Сам да започне да се катери.

Тя се обърна към него.

— Защо не си ми казал досега?

Той се подвоуми за миг, а после като че ли се престраши.

— Това е нещо, което не мога да кажа на никого. През изминалата година някой непрекъснато саботира „Рофи и синове“. Всичко се върши много умело, така че да изглежда като поредица от злополуки. Но аз започнах да забелязвам, че има някаква закономерност. Отидох при Сам по този повод и решихме с него да наемем независима агенция, която да проведе разследване.

Елизабет вече знаеше какво ще последва, като едновременно я изпълваше чувство на дълбоко облекчение и на вина. Рийс е знаел за доклада от самото начало. Трябваше да му се довери и да сподели с него страховете си, вместо да ги крие в себе си.

Рийс се обърна към Макс Хорнунг и продължи:

— Сам Рофи получи доклад, който потвърди съмненията ми. Помоли ме да отида до Шамони, за да го обсъдим заедно. И аз отидох. Решихме да запазим тайната само между нас двамата, докато не открием кой е отговорен затова, което става. — Рийс замълча, а после продължи с горчивина. — Явно тайната не е останала съвсем скрита. Сам бе убит, защото някой е разбрал, че се готвим да го открием. Докладът изчезна.

— Аз го видях — обади се Елизабет, а Рийс я погледна изненадано. — Беше сложен при личните вещи на Сам…

После Елизабет е обърна към Макс.

— В доклада се посочва, че този човек е от Управителния съвет на „Рофи и синове“, но те всички притежават акции на компанията. Защо ще искат да я унищожат?

— Те не се опитват да унищожат компанията, мисис Уйлямс — обясни Макс. — Искат да създадат достатъчно неприятности, които да накарат банките да започнат да си искат заемите. Те са искали да заставят баща ви да продава акциите и да ги пусне на борсата. Който и да стои зад всичко, той все още не е получил това, което иска. Животът ви все още в опасност.

— Тогава ще трябва да й осигурите полицейска охрана — настоя Рийс.

Макс примигна с очи и тихо добави:

— Не бих се притеснявал за подобно нещо, мистър Уйлямс. Не я изпускаме от погледа си откакто се омъжи за вас.

ГЛАВА 47

Берлин

Понеделник, 1 декември

10:00 часа

Болката беше непоносима, а той я търпеше от четири седмици.

Лекарят му бе оставил някакви хапчета, но Валтер Гаснер се боеше да ги взема. Трябваше да бъде постоянно нащрек, за да следи дали Ана няма да се опита пак да го убие или да избяга.

— Трябва веднага да постъпите в болница — бе го посъветвал лекарят. — Загубили сте много кръв.

— Не! — Валтер за нищо на света не искаше това.

Прободните рани ставаха достояние на полицията. Ето защо Валтер повика лекаря на компанията, знаейки, че той няма да съобщи на полицията. Валтер не можеше да допусне ченгетата да душат из къщата му. Не сега. Лекарят мълчаливо бе зашил зейналата рана и в погледа му се четеше любопитство. Когато свърши, той го попита: