Кръвна връзка

Оглавление

Макс зададе въпрос на компютъра за регистрация на моторни превозни средства.

Отговорът беше положителен. „Да, сър Алек притежава «Бентли» и «Морис».“

Нещо липсваше. Нямаше сметка от автомобилен сервиз.

Макс накара компютрите да разровят паметта си. За седем години нямаше нито една отбелязана сметка.

„Забравили ли сме нещо?“ — попитаха компютрите.

„Не — отговори Макс, — нищо не сте забравили.“

Сър Алек не се ползваше от услугите на автомеханик. Той поправяше сам колите си. Човек с подобни умения не би се затруднил да повреди асансьор или джип. Макс Хорнунг се замисли върху тайнствените цифри пред себе си и в старанието си приличаше на египтолог, който превежда някакви новооткрити йероглифи. Откриваше все повече загадъчни факти. Разходите на сър Алек далеч надхвърляха доходите му. Още една изпусната нишка.

Приятелите на Макс в Сити имаха връзки навсякъде. Само след два дни той научи, че сър Алек е заемал пари от Тод Майкълс, собственик на клуб в Сохо.

Макс се обърна към компютрите на полицията и зададе въпроси. Те го изслушаха, а после отговориха: „Да, ето ти и сведенията за Тод Майкълс. Обвинен е в няколко престъпления, но никога не е осъждан. Има подозрения, че е замесен в изнудване, търговия с наркотици, проституция и престъпно лихварство.“

Макс отиде в Сохо и продължи да разпитва. Там научи, че сър Алек не е играл комар. Но съпругата му е играла.

Когато свърши, у Макс нямаше никакво съмнение, че сър Алек е бил изнудван. Той имаше неизплатени сметки и се нуждаеше спешно от пари. Притежаваше акции на стойност милиони долари, ако можеше да ги продаде. Сам Рофи му бе попречил, а сега му пречеше Елизабет Рофи.

Сър Алек Никълъс имаше причини да извърши убийство.

Макс провери и Рийс Уйлямс. Машините направиха всичко възможно, но информацията се оказа съвсем оскъдна.

Компютрите съобщиха на Макс, че Рийс Уйлямс е от мъжки пол, роден в Уелс, тридесет и четири годишен и не е бил женен. На ръководна длъжност в „Рофи и синове“. Годишна заплата: 80 000 долара, плюс премии. Спестовна сметка в лондонска банка с баланс от пет хиляди лири, чекова сметка със среден баланс от осемстотин лири. Притежава сейф в цюрихска банка, съдържание неизвестно. Притежател на кредитни карти от всички големи кредитни организации. Много от закупените вещи с кредитните карти са били предназначени за жени. Рийс Уйлямс нямаше криминално досие. Работи в „Рофи и синове“ от девет години.

„Не е достатъчно — каза си Макс. — Съвсем не е достатъчно.“ Сякаш Рийс Уйлямс се криеше зад компютрите. Макс си спомни колко предпазливо се бе държал Рийс, когато разговаряха с Елизабет след погребението на Кати Ерлинг. Кого бе предпазвал той? Елизабет Рофи. Или себе си?

Същата вечер в шест часа Макс си купи билет туристическа класа за Рим.

ГЛАВА 40

На Иво Палаци му бяха потребни десет години, за да устрои старателно и ловко сложния си двойствен живот, в който не допускаше дори и най-близките си колеги.

На Макс Хорнунг и неговите приятели компютри в Рим им бяха нужни по-малко от двадесет и четири часа. Макс проведе разговор с компютъра в „Анаграфе“ — сградата, в която се съхраняваха статистическите данни за населението и за градската администрация, а после посети компютрите в Дирекцията на полицията и в банките. Те всички го посрещнаха радушно.

„Разкажете ми за Иво Палаци“ — помоли Макс.

„С удоволствие“ — отвърнаха те.

Сметка от магазина за хранителни стоки „Амичи“… сметка от фризьорския салон на Серджио на „Виа Кондоити“… един син костюм от „Анджело“… цветя от „Кардучи“… две вечерни рокли от „Ирене Галецине“… обувки от „Гучи“… дамска чанта от „Пучи“… сметки за ток…

Макс не спираше да чете копията на документите, проучваше ги, съпоставяше ги, опитвайки се да надуши нещо. Нещо не беше наред. Той откри, че има изплатени училищни такси за шест деца.

„Да не сте допуснали грешка?“ — попита Макс.

„Извинявай. Каква грешка?“

„Компютрите в «Анагфаре» ми казаха, че Иво Палаци е регистриран като баща на три деца, Потвърждавате ли, че има шест такси?“

„Да.“

„Показахте ми, че Иво Палаци живее в Олгиата, нали?“

„Точно така.“

„Но той плаща наема на апартамента на «Виа Монтемигнайо», нали?“

„Да.“

„Да не би да има двама души със същото име?“

„Не. Човекът е един. С две семейства. Има три дъщери от съпругата си и трима синове от Донатела Сполини.“

Преди да свърши докрай, Макс вече знаеше какъв е вкусът на любовницата на Иво, на колко години е, името на фризьора й, а също и имената на незаконните му деца. Научи, че Симонета е блондинка, а Донатела — брюнетка. Знаеше кой номер рокли, сутиени и обувки носят двете жени и какви пари са дадени за покупките.

Няколко интересни предмета привлякоха вниманието на Макс сред разходите. Сметките бяха дребни, но изпъкваха ярко сред останалите. Оказа се, че има издаден чек за покупката на струг, ренде и трион. Иво Палаци обичаше да работи с ръцете си. Макс си каза, че един архитект вероятно знае нещо и за асансьорите.

„Наскоро Иво Палаци подаде молба за голям заем от банката“ — съобщиха компютрите на Макс.

„Получил ли го е?“

„Не. От банката са поискали молбата да бъде подписана и от жена му. Той я оттеглил.“

„Благодаря.“

Макс се качи на автобуса за научния център на полицията в квартала ЕУР, където имаше огромен компютър.

„Има ли Иво Палаци полицейско досие?“

„Да. Иво Палаци е осъждан за нанасяне на побой, когато бил двадесет и две годишен. Пострадалият бил настанен в болница. Палаци лежал в затвора два месеца.“