Кръвна връзка

Оглавление

Иво бе идвал тук преди с Донатела и тримата си сина. Колко бяха се възхищавали на парка! Мисълта за тях го натъжи. Не беше се виждал с Донатела, нито пък бе говорил с нея след онзи ужасен следобед в жилището й. Още си спомняше живо колко жестоко го бе издрала. Сигурен бе, че в момента тя се разкайва и силно го желае. Е, няма да е зле да се поизмъчи малко, така, както и той бе страдал. В ушите му още звучеше гласът й, когато викаше по децата: „Елате насам. Оттук, момчета.“

Звукът бе толкова ясен, че му се стори съвсем истински. Чуваше я, че вика: „По-бързо, Франческо!“ Иво се обърна и видя отзад Донатела с трите момчета, поели решително към него, Симонета и момичетата. Първата му мисъл беше, че Донатела е дошла случайно в Тиволи, но в мига, в който видя израза на лицето й, всичко му стана ясно. Тая уличница бе решила да събере двете му семейства, опитвайки се да го съсипе! Иво скочи като луд и извика към Симонета:

— Елате да ви покажа нещо. Елате бързо всички!

И повлече семейството си по дългите виещи се каменни стъпала към долната площадка, като разблъскваше туристите и хвърляше изплашени погледи назад. Донатела и момчетата се приближаваха към стъпалата. Иво знаеше, че ако момчетата го забележат, всичко беше загубено. Достатъчно бе само някое от тях да извика „Татко!“, и на него нямаше да му остане нищо друго, освен да се удави в някой от фонтаните. Подгони Симонета и момичетата напред, като не ги оставяше да се спират и не смееше да се забави нито за миг.

— Накъде сте се затичали? — задъхано попита Симонета. — Защо трябва да бързаме?

— Подготвил съм ви изненада — весело обяви Иво. — Ще видиш.

Престраши се да погледне още веднъж назад. Донатела и момчетата не се виждаха. Напред имаше лабиринт, от който тръгваха стъпала и нагоре, и надолу. Иво избра стъпалата за нагоре.

— Елате насам! — извика на момичетата той. — Който стигне пръв върха, ще получи награда!

— Иво! Уморих се! — оплака се Симонета. — Не може ли да си починем малко?

Той я погледна изненадано.

— Да почиваме ли? Та тогава няма да има никаква изненада. Давай бързо!

Хвана Симонета за ръка и я повлече по стръмните стъпала, а дъщерите тичаха пред тях. Иво усети, че не му стига въздух. „Заслужават — помисли си с горчивина той — да ми се пукне сърцето и да умра на място. Проклети жени! На никоя не можеш да вярваш. Как може да ми прави такива номера? Обожавала ме! Ще я убия тая кучка!“

Представи си как ще удуши Донатела в леглото. Тя ще е облечена в прозрачна нощница. Ще разкъса нощницата и ще се качи върху нея, а тя ще се моли за милост. Иво усети, че започва да се възбужда.

— Няма ди да спрем за малко? — примоли се Симонета.

— Не! Вече почти стигнахме!

Пак се бяха изкачили на горната площадка. Иво бързо се огледа наоколо. Донатела и момчетата не се виждаха.

— Накъде си ни повел? — настоя Симонета.

— Ще видите — нервно извика Иво. — Следвайте ме! — И започна да ги бута към изхода.

Изабела, най-голямото момиче, попита:

— Ама тръгваме ли си, татко? Ние току-що дойдохме!

— Отиваме на друго място — запъхтяно обясни Иво.

Погледна назад. Донатела и момчетата вече се катереха по стъпалата.

— По-бързо, момичета!

Миг по-късно Иво и едното от семействата му бяха вече извън портата на Вила д’Есте и тичаха към паркираната на огромния площад кола.

— Никога не съм те виждала такъв — изпъшка Симонета.

— Никога не съм бил такъв — съгласи се Иво. Запали двигателя още преди да затворят вратите и изхвърча от паркинга, сякаш подире му се бе втурнал дяволът.

— Иво!

Той погали ръката на Симонета.

— Искам всички да се отпуснете вече. За награда ще… ще ви заведа на обяд в ресторант „Хаслер“.

Седнаха до прозореца с цветни стъкла с изглед към Испанската стълба, а в далечината се издигаше величествено катедралата „Свети Петър“.

Симонета и децата прекараха чудесно. Храната беше великолепна. Иво за малко не изяде листа с менюто. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше ножа и вилицата. „Не мога да издържам повече — молеше се той. — Няма да й позволя да ми съсипе живота.“

Защото вече нямаше никакво съмнение, че Донатела възнамерява да направи точно това. Всичко бе загубено. Освен ако не намереше начин да даде на Донатела парите, които му искаше.

Трябваше да ги намери. Независимо по какъв начин.

ГЛАВА 29

Париж

Понеделник, 5 ноември

18:00 часа

Още в момента, в който Шарл Мартел влезе вкъщи, той усети, че ще има неприятности. Елен го очакваше, а при нея седеше Пиер Ришо — бижутерът, който бе направил копията на откраднатите бижута. Шарл застана ужасен на вратата.

— Заповядай, Шарл — покани го Елен. В гласа и имаше някаква скрита нотка, която го хвърли в паника. — Предполагам, че се познавате с мосю Ришо.

Шарл гледаше втренчено, знаейки, че каквото и да каже, то ще е достатъчно, за да го обесят. Бижутерът гледаше притеснено пода, явно чувствайки се неловко.

— Седни, Шарл! — прозвуча командата.

Шарл седна. Елен започна:

— Мили ми съпруже, очаква те обвинение в кражба с особено големи размери. Крал си бижутата ми и си ги заменял с несръчно изработени от мосю Ришо имитации.

Шарл с ужас усети, че си подмокря панталоните, нещо, което не бе правил от малък. Изчерви се. Отчаяно му се искаше да може да излезе от стаята за малко и да се преоблече. Не, искаше му се да избяга и никога да не се връща.

Елен знаеше всичко. Нямаше никакво значение как бе разбрала. Не можеше да има никакво спасение, нито пък милост. Самият факт, че Елен е разкрила кражбата, бе достатъчно ужасяващ. Но какво щеше да стане, когато разбере причината! А пък когато разбереше, че бе замислял да използва парите, за да избяга от нея. Представата му за ада щеше да придобие нови измерения. Никой не познаваше Елен така, както я познаваше Шарл. Тя бе жестока и способна на всичко. Щеше да го съсипе без изобщо да се замисля, щеше да го превърне в клошар — един от онези нещастни скитници, които спяха върху скъсани черги по улиците на Париж. Животът му изведнъж се бе превърнал в купчина лайна.