Кръвна връзка

Оглавление

Когато Самуел станал на дванайсет години, баща му го завел за първи път в Краков. Мисълта, че ще мине през забранените порти и ще види самия Краков, изпълвала момчето с неописуемо вълнение.

В шест часа сутринта Самуел, облечен в единствения си хубав костюм, стоял до баща си в тъмното пред огромните заключени порти, водещи към града, сред шумна тълпа от мъже с грубо сковани колички и подвижни сергии. Въздухът бил студен и влажен и Самуел се загръщал в овехтелия си кожух.

Сторило му се, че минали часове преди яркооранжевото слънце да се покаже на хоризонта от изток и тълпата да се раздвижи нетърпеливо. Няколко минути по-късно огромните дървени порти започнали да се разтварят и търговците се втурнали през тях по посока на града, като колона от трудолюбиви мравки.

Когато наближили прекрасния и страховит град, сърцето на Самуел започнало да бие учестено. Пред себе си виждал извисяващите се над Висла укрепления. Той се притиснал още по-силно до баща си. Бил наистина в Краков, заобиколен от страховитите християни, които ги заключвали в гетото всяка вечер. Поглеждал бързо и уплашено лицата на минувачите и се изненадал, че са толкова различни. Те не носели пайве — обици, нито пък бекече — дългите черни палта, а мнозина били гладко обръснати. Самуел и баща му крачели по улица „Планте“ към оживения пазар и минали край огромен храм с две кули — църквата на Дева Мария. Самуел никога не бил виждал подобно великолепие. Новият свят бил изпълнен с чудеса. Преди всичко го обзело вълнуващото чувство, че е свободен и е на воля, което просто спирало дъха му. Къщите покрай улицата не били скупчени, а всичките били отделени една от друга и пред повечето от тях имало градинки. Самуел си помислил, че в Краков сигурно всички са милионери.

Той придружил баща си до шестима различни снабдители, от които купили стока и я натоварили на количката. Щом я напълнили, бащата и синът потеглили обратно към гетото.

— Не можем ли да останем още малко? — примолил се Самуел.

— Не, синко. Трябва да се прибираме.

Самуел не искал да се прибира. За първи път през живота си излизал извън портите и бил изпълнен с толкова силно въодушевление, че бил като замаян. Значи хората можели да живеят така, да ходят свободно където си пожелаят, да правят каквото си поискат…

Защо не се е родил от другата страна на портата? Но моментално се засрамил, че е могъл да си помисли подобно нещо.

Същата нощ когато Самуел си легнал, останал буден дълго, мислейки си за Краков и красивите къщи с цветята и зелените градини. Трябвало да намери начин да бъде свободен. Искало му се да поговори с някого за нещата, които го вълнували, но никой нямало да го разбере.

Елизабет остави книгата и се облегна с притворени очи, опитвайки се да си представи самотата на Самуел, вълненията му и обзелата го безизходица.

От този момент тя започна да се отъждествява с него, така както и той бе част от нея. В жилите й течеше неговата кръв. Изпълни я чудесно и опияняващо чувство за принадлежност.

Елизабет чу шума от колата на баща й, изкачваща се по алеята, и бързо скри книгата. До края на престоя й във вилата нямаше никаква възможност да продължи да чете, но когато се върна в Ню Йорк, книгата лежеше скрита на дъното на куфара й.

ГЛАВА 9

След топлото зимно слънце на Сардиния Ню Йорк й се стори като Сибир. Улиците бяха покрити със сняг и киша, а духащият откъм Ийст Ривър вятър бе ледоностуден, но на Елизабет й бе все едно. Сега живееше в Полша, в друго столетие, и споделяше приключенията на прапрадядо си. Всяка вечер, след като се прибереше от училище, Елизабет изтичваше в стаята си, заключваше се и изваждаше Книгата. Мина й през ума да я обсъди с баща си, но се боеше, че може да й я вземе.

А именно старият Самуел й вдъхваше смелост съвсем необяснимо и неочаквано. На Елизабет й се струваше, че си приличат много. Самуел е бил самотник. Не е имал с кого да си поговори. „Като мен“ — мислеше си тя. И тъй като бяха почти на същата възраст, макар и разделени от цял век, тя можеше да се идентифицира с него.

Самуел искаше да стане лекар.

Само трима лекари имаха разрешение да се грижат за хилядите хора, натъпкани в нехигиеничните, непрекъснато нападани от епидемии квартали на гетото, като от тримата, най-преуспял бе д-р Зено Вал. Къщата му изпъкваше сред бедните му съседи като замък в средата на коптор. Беше на три етажа, а през прозорците й се виждаха изпраните и колосани завеси от бяла дантела и лъскавите, полирани мебели. Самуел си представяше как докторът вътре преглежда, превързва и лекува пациентите си: правеше това, за което си мечтаеше Самуел. Разбира се, ако някой като д-р Вал се заинтересува от него, мислеше си Самуел, той би могъл да му помогне да стане лекар. Но доколкото му бе известно, д-р Вал бе недостижим, подобно на християните, живеещи в Краков, отвъд забранената стена.

От време на време Самуел зърваше великия д-р Вал да върви по улицата, потънал в оживен разговор с някой колега. Един ден, когато Самуел минаваше покрай къщата на Вал, вратата се отвори и докторът излезе с дъщеря си. Тя бе на същата възраст като Самуел и бе най-красивото създание, което той някога бе виждал. В момента, в който я погледна, разбра, че тя ще стане негова жена. Не знаеше как ще успее да направи това чудо. Знаеше само, че трябва да го направи.

През всеки следващ ден Самуел си намираше причина да се озове близо до къщата с надеждата да я зърне пак.

Един следобед, когато Самуел минаваше край дома на Вал, тръгнал по някаква работа, чу, че вътре някой свири на пиано, и беше сигурен, че е тя. Трябваше да я види. Като се озърташе да не би да го забележи някой, Самуел отиде до къщата. Музиката идваше отгоре, точно над главата му. Отстъпи назад и огледа стената. Имаше достатъчно издатини, за да се задържи с ръце и без изобщо да се колебае, започна да се катери. Вторият етаж се оказа по-висок, отколкото предполагаше, и преди да достигне прозореца, бе на около десет стъпки от земята. Погледна надолу и за момент му се зави свят. Музиката вече се чуваше по-добре и му се стори, че тя свири за него. Пресегна се още веднъж и се добра до прозореца. Повдигна бавно глава, за да може да надникне над перваза.