Выбери любимый жанр

Оценить:

Кръвна връзка

Оглавление

Елизабет придобиваше все по-голямо самочувствие. Веднъж обсъждаха продажбите и стана дума за нов гел за коса, който не се продаваше достатъчно добре. Елизабет го бе опитвала и знаеше, че е много по-добър от други подобни стоки на пазара.

— Масово ни го връщат от парфюмерийните магазини — оплакваше се отговарящият за продажбите. — Просто не може да се наложи. Необходима е по-голяма реклама.

— Вече сме надхвърлили средствата за реклама — възрази Рийс. — Ще трябва да измислим някакъв друг подход.

— Изтеглете го от парфюмериите — намеси се Елизабет.

Всички се обърнаха към нея.

— Какво?

— Навсякъде може да се купи — обясни тя на Рийс. — Мисля да продължаваме с рекламите, но да го продаваме само във фризьорските салони. Направете го недостъпен, да не се среща често. Създайте такава представа за него.

Рийс се замисли за миг, после кимна и каза:

— Добре. Нека опитаме.

Започнаха да го търсят навсякъде.

След време Рийс бе й направил комплимент:

— Ти не си само хубава кукла!

Значи бе започнал да забелязва!

ГЛАВА 26

Лондон

Петък, 2 ноември

17:00 часа

Алек Никълс бе сам в сауната на клуба, когато вратата се отвори и в изпълненото с пара помещение влезе някакъв човек с пешкир около кръста. Седна до Алек на дървената пейка.

— Горещо като между циците на вещица, нали, сър Алек?

Алек се обърна. Беше Джон Суинтън.

— Как сте влязъл тук?

— Казах, че ме очакваш — намигна му Суинтън, а после го погледна настойчиво. — Ти ме очакваше, нали сър Алек?

— Не — отговори Алек. — Казах ви, че ми трябва повече време.

— Каза ни също така, че миличката ти братовчедка ще продаде акциите и че ще ни дадеш парите.

— Тя… тя промени решението си.

— Е, тогава ще трябва да я накараш да си го промени отново, нали така?

— Опитвам се. Въпрос на…

— Въпросът е колко глупости още ще слушаме от тебе. — Джон Суинтън се премести по-близо до Алек, принуждавайки го да се отдръпне. — Не искаме да ставаме груби, защото е хубаво човек да си има добро приятелче като тебе в парламента. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Но всичко си има граници. — Вече почти се облягаше върху Алек, избутвайки го към края на пейката. — Ние ти направихме услуга. Време е вече и ти да ни се отплатиш. Трябва да ни намериш една пратка с наркотици.

— Не! Невъзможно е! — извика Алек. — Не мога. Няма никакъв начин да…

Алек изведнъж се намери избутан на края на пейката в близост до огромния метален контейнер с горещи камъни.

— Внимавайте! — извика Алек. — Аз…

Суинтън сграбчи ръката на Алек и я изви, натискайки го към купчината камъни. Алек усети, че космите на ръката му се опърлиха.

— Не!

В следващия миг ръката му бе натисната върху камъните, той изпищя и падна на пода, обезумял от болки. Суинтън се надвеси над него.

— Ще намериш начин. Пак ще ти се обадя.

ГЛАВА 27

Берлин

Събота, 3 ноември

18:00 часа

Ана Рофи Гаснер не знаеше докога ще може да издържи.

Бе се превърнала в затворничка в собствената си къща. С изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата за по няколко часа, Ана оставаше сама с децата, напълно в ръцете на Валтер. Той вече не се и опитваше да прикрива омразата си. Веднъж Ана седеше в детската стая и слушаше с децата една от любимите им песнички.

В стаята се втурна Валтер.

— Писна ми вече! — изкрещя той и счупи плочата, а децата се разтрепериха от страх.

Ана се опита да го успокои:

— Аз… съжалявам, Валтер. Не… не знаех, че си се прибрал. Искаш ли нещо?

Пристъпи към нея с искрящи очи и заяви:

— Трябва да се отървем от децата, Ана.

„Пред тях!“ — помисли си тя.

Сложи ръцете си върху раменете й.

— Каквото и да става в къщата ни, трябва да си остане наша тайна!

„Наша тайна. Наша тайна. Наша тайна.“

Усещаше как думите закънтяха в главата й, а ръцете му започнаха да я стискат, докато спря да диша. Загуби съзнание.

Когато се събуди, Ана откри, че е в леглото си. Завесите бяха спуснати. Погледна към часовника върху нощното шкафче. Беше шест часът следобед. В къщата бе тихо. Прекалено тихо. Първата й мисъл бе за децата и я обзе ужас. Надигна се от леглото с разтреперани крака и се повлече към вратата. Беше заключена отвън. Доближи ухо до рамката на вратата и се заслуша. Трябваше да се чуе някакъв шум от децата. Сигурно щяха да дойдат при нея.

„Ако изобщо могат. Ако все още са живи.“

Краката й трепереха толкова силно, че едва се добра до телефона. Прошепна тихо молитвата си, а после вдигна слушалката. Чу познатия сигнал. Поколеба се, ужасявайки се да мисли какво би й направил Валтер, ако разбере. Прогони мислите за Валтер и започна да избира номер 110. Ръцете й трепереха толкова силно, че избра погрешен номер. После сгреши отново. Започна да плаче. Оставаше й съвсем малко време. Борейки се с нарастващата уплаха опита отново, като избираше номера едва-едва. Чу някакъв звън, а после като по чудо се обади мъжки глас:

— Полицията. Мога ли да ви помогна с него?

— Да! — Гласът й се превърна в плач. — Да, ако обичате! Изпаднала съм в голяма беда. Изпратете веднага…

Пред нея се изпречи Валтер, издърпа телефона от ръцете й и я блъсна на леглото. Тресна силно апарата, като дишаше тежко, откъсна кабела от стената и се обърна към Ана.

— Децата — прошепна тя. — Какво си направил с децата?

Валтер не й отговори.

Централното отделение на берлинската криминална полиция се намираше на „Кайтщрасе“ 2932 в квартал с обикновени на вид жилищни кооперации и административни сгради. Номерът за спешни случаи бе съоръжен е автоматична система, така че обаждащият се не можеше да прекъсне линията, докато електронният превключвател не я освободи.