Кръвна връзка

Оглавление

— Ало?

— Лиз, ти ли си? Рийс се обажда. Току-що ми предадоха, че си ме търсила.

Зарадва се, че чува гласа му, но изведнъж си спомни защо го бе търсила. За да му каже, че ще подпише документите, че ще разреши да разпродадат компанията. Всичко се бе променило само за няколко часа. Елизабет погледна към портрета на стария Самуел в коридора. Основал бе компанията си и се бе борил за нея. Баща й беше я доизградил и превърнал в гигант, бе живял за нея, бе й се посветил докрай.

— Рийс — каза тя, — искам да свикам съвета във вторник. В два часа. Ще можеш ли да съобщиш на всички да дойдат?

— Вторник, в два часа — потвърди Рийс. — Има ли нещо друго?

— Не. Това е всичко. Благодаря ти — отвърна тя след кратко колебание.

Остави бавно слушалката. Нямаше да им се остави.

Изкачваше се по високата планина рамо до рамо с баща си. „Недей да гледаш надолу“ — повтаряше Сам, но тя не го послуша и в продължение на хиляди стъпки надолу нямаше нищо друго освен празно пространство. Чу се силният трясък на гръмотевица, а срещу тях се затъркаля кръгла мълния. Тя се удари във въжето на Сам и го запали, а той започна да пада в бездната. Елизабет гледаше как тялото на баща й се премята надолу и започна да пиши, но писъците й бяха заглушено от шума на бурята.

Събуди се внезапно, нощницата й бе мокра от пот, а сърцето й биеше лудо. Разнесе се силен гръмотевичен тътен, вдигна очи към прозореца и видя, че навън се лее като из ведро. Дъждът плющеше в стаята през отворената стъклена врата, подгонен от вятъра. Елизабет бързо скочи от леглото, изтича до вратата и я затвори плътно. Вдигна поглед към изпълнилите небето буреносни облаци и към проблясващите на хоризонта светкавици, но сякаш не виждаше нищо.

Сънят й не я напускаше.

До сутринта бурята бе отминала острова, оставяйки след себе си само ситен дъждец. Елизабет се надяваше, че времето няма да попречи на Алек да дойде. Чувстваше остра нужда да поговори с някого след като бе прочела доклада. Помисли си междувременно, че няма да е зле да го скрие на безопасно място. В горната стая имаше вградена каса. Ще го скрие там. Елизабет се изкъпа, сложи си някакви стари панталони и пуловер, а после слезе в библиотеката, за да прибере доклада. Той бе изчезнал.

ГЛАВА 19

Стаята изглеждаше така, като че ли през нея е минал ураган. През нощта бурята бе отворила стъклената врата, а вятърът и дъждът бяха преобърнали и разпръснали всичко. На килима бяха останали няколко откъснати страници от доклада, но повече явно са били отнесени от вятъра.

Елизабет се приближи до стъклената врата и погледна навън. Не видя никакви хартии по тревата навън, но вятърът лесно би могъл да ги отнесе отвъд скалата. Сигурно така е станало.

„ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР“. Ще трябва да открие името на наетия от Сам детектив. Кати Ерлинг вероятно ще знае. Но Елизабет вече не можеше да бъде сигурна, че Сам е имал доверие на Кати. Всичко се бе превърнало в някаква ужасна игра, в която никой не вярваше на никого. Налагаше й се да действа много внимателно.

Изведнъж си спомни, че в къщата няма нищо за ядене. Можеше да напазарува в Кала ди Волпе И да се върне преди Алек да е пристигнал. Отвори стенния гардероб в хола и извади шлифера си, а за косата си взе шал. Когато дъждът спре, ще претърси навън за липсващите страници. Отиде в кухнята и взе ключа на джипа от закачалката. После излезе през задната врата, водеща към навеса.

Елизабет запали двигателя и внимателно изкара колата на заден ход извън навеса. Направи завой и се насочи към тясната алея, като намаляваше скоростта със спирачките заради мократа настилка. В края на алеята зави надясно по тесния планински път, водещ към сгушеното в ниското селце Кала ди Волпе. По това време по пътя нямаше никакво движение, а пък и наоколо рядко се движеха коли, защото имаше много малко къщи. Елизабет погледна вляво от себе си, надолу към морето, и видя, че е потъмняло и бурно от придошлите през нощта потоци вода.

Караше бавно, защото тук пътят бе коварен. Тясното с две платна шосе бе прокопано от снагата на планината над спускащата се на стотици метри надолу към морето бездна. Елизабет караше колкото се може по-близо до вътрешната лента и натискаше спирачките, за да убива инерцията по стръмния планински наклон.

Колата наближаваше остър завой. Тя машинално настъпи спирачката, за да намали скоростта.

Спирачките отказаха.

Не можа веднага да осъзнае какво става. Настъпи отново педала, после още веднъж, натискаше го с всички сили, а сърцето й започна да тупти бързо, докато джипът набираше скорост. Колата взе завоя и вече се движеше по-бързо, спускайки се по стръмното шосе и набирайки все по-голяма инерция с всяка изминала секунда. Натисна отново спирачките. Нямаше никаква полза от тях.

Отпред се показа нов завой, Елизабет се боеше да вдигне очи от пътя, за да погледне спидометъра, но с крайчеца на окото си успя да забележи подскочилата нагоре стрелка и замръзна от ужас. Стигна завоя и колата поднесе от високата скорост. Задните колела се плъзнаха към ръба на пропастта, после гумите стъпиха отново на пътя и джипът се понесе пак напред, гълтайки опъналия се пред него път. Вече нямаше какво да го спре и той летеше напред като влакче в увеселителен парк към канещите го за смъртен танц завои.

Умът й работеше светкавично, търсейки някакво спасение. Помисли да скочи. Реши се да хвърли бърз поглед към спидометъра. Скоростта бе достигнала вече седемдесет мили в час, като се увеличаваше с всяка изминала секунда, а Елизабет бе попаднала в клопка между яката планинска стена и убийствената бездна от другата страна. Щеше да загине. И в този миг тя разбра, че някой я убива, така, както са убили и баща й. Сам бе прочел доклада и го бяха убили. Така, както щеше да бъде убита и тя. И нямаше представа кой е нейният убиец, кой ги мразеше толкова, че да извърши подобно ужасно деяние. Можеше да го понесе някак си по-лесно, ако бе някой непознат човек. Но бе някой, когото познава, а и той я познава. Няколко образа минаха през съзнанието й. Алек… Иво… Валтер… Шарл… Беше някой от тях. „Човек от най-висшия ешелон на компанията.“