Кръвна връзка

Оглавление

— Обзалагам се, че сладката ти женичка Вивиан е ликвиден авоар, а? Има си всичко.

Сър Алек почервеня. Името на Вивиан в устата на тоя човек звучеше като кощунство. Алек си помисли за Вивиан, как сладко спеше, когато тръгваше сутринта. Имаха отделни спални и едно от големите удоволствия за сър Алек бе да влезе в стаята на Вивиан на „посещение“. Понякога, когато се събудеше рано, Алек влизаше в стаята на Вивиан, докато тя още спеше, и просто я съзерцаваше. Будна или заспала, тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждал. Спеше гола и нежното й, стройно тяло оставаше полуотвито, докато се гушеше в завивките. Имаше руса коса, големи светлосиви очи и кожа като кадифе. Вивиан бе второстепенна актриса, когато сър Алек я срещна за първи път на някакъв благотворителен бал. Външността й го очарова, но това, което го привлече към нея, бе нейното непосредствено и дружелюбно излъчване. По-млада бе от Алек с двайсет години и бе изпълнена с жизненост. Докато Алек бе стеснителен и вглъбен в себе си, Вивиан бе общителна и открита. Алек не можеше да спре да мисли за нея, но му бяха нужни две седмици, за да събере достатъчно смелост и да й се обясни по телефона. За негова изненада и радост Вивиан бе приела поканата му. Алек я заведе на театър в „Олд Вик“, а после на вечеря в „Мирабел“. Вивиан живееше в мрачно апартаментче на приземния етаж в Нотинг Хил и когато Алек я изпрати до тях, го попита:

— Искаш ли да влезеш, все пак?

Бе останал през нощта и животът му се промени напълно. За първи път му се случваше жена да го доведе до оргазъм. Никога не бе срещал момиче като Вивиан. Тя бе един кадифен език, разпуснати руси коси и влажни, пулсиращи и искащи глъбини, в които Алек се потопи, докато остана без дъх. Самата мисъл за нея го възбуждаше.

Имаше и още нещо. Тя го разсмиваше, вдъхваше му живот. Присмиваше му се, че е стеснителен и малко тромав и това му харесваше. Можеше да легне с нея, когато тя пожелаеше. Когато Алек я завеждаше някъде, Вивиан винаги ставаше център на вниманието. Алек се гордееше с нея, но я ревнуваше от събраните около нея млади мъже и се питаше с колко ли от тях е спала.

Той пощуряваше от ревност през вечерите, когато не можеше да я види, защото бе поела други ангажименти. Отиваше с колата до апартамента й, паркираше на съседната пряка, за да види кога и с кого се прибира. Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да се въздържа да не го направи. Попаднал бе под властта на нещо прекалено силно, за да може да го преодолее.

Разбираше, че Вивиан не е за него, че в никакъв случай не трябва да се жени за нея. Той бе баронет и уважаван член на парламента с блестящи перспективи. Бе един от наследниците на династията Рофи и член на Управителния съвет на компанията. Произходът на Вивиан по никакъв начин не съответстваше на неговия свят. Родителите й бяха второстепенни артисти във вариете, играли по провинциалните сцени. Вивиан не бе получила никакво образование освен наученото на улицата или зад кулисите. Алек знаеше, че е развратна и повърхностна. Беше хитра, но не особено интелигентна. И въпреки това непрестанно мислеше за нея. Опитваше се да я забрави. Насилваше се да спре да я вижда, но без никакъв резултат. Чувстваше се щастлив, когато бе с нея, а когато беше без нея, го обземаше отчаяние. В края на краищата реши да й предложи брак и когато Вивиан се съгласи, сър Алек Никълс изпадна във възторг.

Младоженката се нанесе в семейния дом — красива стара къща в Глостършър, строена през XVIII век, с делфийски колони и дълга, лъкатушеща алея за автомобили. Разположена бе сред зеленината на сто акра обработваема земя, собствен ловен участък и рибарници с течаща вода. Зад къщата имаше парк, красиво оформян от поколенията.

Интериорът на къщата бе разкошен. Огромният преден хол бе постлан с камък, а стените му бяха от боядисано дърво. Осветяваше се от старинни двойни фенери, мебелите бяха от позлатено дърво и мрамор в стил Адам, столове — от махагон. Библиотеката бе обзаведена с оригинални, вградени етажерки от осемнадесети век, две писалищни маси в стил Хенри Холънд и столове по проект на Томас Хорп. Приемната бе смесица от стиловете Хепълуайт и Чипъндейл, застлана с дебел пухкав килим и осветявана от два стъклени полилея „Уотърфорд“. Обширната трапезария можеше да побере четиридесет души, а до нея имаше пушалня. На втория етаж имаше шест спални с камини в стил Адам, а на третия етаж бяха помещенията за прислугата.

Шест седмици след като се нанесоха в къщата, Вивиан реши:

— Хайде да се махнем оттук, Алек.

Погледна я озадачено.

— Искаш да отидем в Лондон за няколко дни, така ли?

— Имам предвид да се преместим в Лондон.

Алек погледна през прозореца към смарагдовозелените ливади, където бе играл като малък, и към огромните чинари и дъбове, а после промълви колебливо:

— Но Вивиан, тук е толкова тихо. Аз…

— Знам, миличък — прекъсна го тя. — Точно това не мога да понасям — проклетата тишина!

Следващата седмица се преместиха в Лондон.

Алек притежаваше елегантна четириетажна градска къща на площад „Уилтън“, зад моста „Хайтсбридж“, с чудесна приемна, кабинет и голяма трапезария, а цветният прозорец на задната стена на сградата гледаше към симетрично очертаната градина с изкуствена пещера, водоскок, статуи и бели пейки. На горните етажи имаше великолепна голяма спалня и четири по-малки стаи.

Вивиан и Алек бяха делили голямата спалня в продължение на две седмици, когато една сутрин Вивиан каза:

— Обичам те, Алек, но ти страшно хъркаш, нали знаеш. — Алек не знаеше за това. — Наистина трябва да спя сама, миличък. Нали нямаш нищо против?