Кръвна връзка

Оглавление

Докладът бе на светлинни години от действителността. Елизабет Рофи чисто и просто нямаше защита, нямаше броня, която да я предпази от обкръжаващата я ужасна самота. Обхваната бе от такова чувство за собствената си малоценност, че се боеше да създава приятелства, защото щяха да разберат колко безлична и отблъскваща е тя. Не беше арогантна, а почти патологично стеснителна. Усещаше, че не принадлежи на света, в който живее баща й. За нея нямаше място никъде. Мразеше да я возят с „Ролс-Ройс“, защото знаеше, че не го заслужава. В клас знаеше отговорите на задаваните й от учителите въпроси, но не смееше да отговаря, за да не привлича вниманието върху себе си. Обичаше да чете и оставаше будна до късно през нощта, погълната от книгите.

Мечтаеше си и какви чудесни измислици си представяше! Че е в Париж с баща си, пътуват с карета през Булонския лес и той я завежда в кабинета си — огромна зала, нещо като катедралата „Сейнт Патрик“, при него влизат хора с някакви документи за подпис, а той ги отпраща с думите: „Не виждате ли, че съм зает сега? Разговарям с дъщеря си Елизабет.“

Тя и баща й се пързалят със ски в Швейцария, като се спускат рамо до рамо по стръмния склон, а леденият вятър свири покрай тях и той изведнъж пада и вика от болка, защото кракът му е счупен, а тя го успокоява: „Не се бой, татко! Аз ще се погрижа за теб.“ Спуска се със ските до болницата и вика: „Бързо, баща ми е ранен.“ И цяла дузина мъже в бели престилки го свалят с блестящата линейка, тя сяда до леглото му и го храни (значи тогава ръката му трябва да е счупена, а не кракът), а в стаята влиза майка й, изведнъж оживяла, и баща й казва: „Не мога да те приема сега, Патриша. Имам разговор с Елизабет.“

Или пък са в красивата вила в Сардиния… Прислужниците ги няма и Елизабет приготвя вечеря за баща си. Той изяжда по две чинии от всичко и казва: „Ти си много по-добра готвачка от майка си, Елизабет.“

Измислените случки с баща й винаги завършваха по един и същи начин. На вратата се звъни и някакъв огромен мъж, по-висок от баща й влиза и иска Елизабет да се омъжи за него, а баща й я моли: „Моля ти се, Елизабет, не ме оставяй. Имам нужда от теб.“

И тя се съгласява да остане.

От всичките домове, в които бе израснала, Елизабет обичаше най-много вилата в Сардиния. Тя в никакъв случай не бе най-голямата, но бе най-живописната и най-уютната. Самата Сардиния очароваше Елизабет. Приказно красивият скалист остров се намираше на около 160 мили югоизточно от италианския бряг и представляваше една поразителна панорама от планини, море и зелени поля. Огромните му вулканични скали са се появили преди хиляди години сред някогашното море, а бреговата му ивица се извива като огромен полумесец, докъдето поглед стига, и Тиренско море обгръща острова в синята си прегръдка.

Според Елизабет островът имаше свои собствени ухания — миризмата на морските ветрове и на горите, аромата на бялата и жълтата мачия, приказното цвете, обожавано от Наполеон. Тук растяха и храстите корбекола, достигащи до шест стъпки височина и даващи червени плодове с вкус на ягоди, и гуарсиас — огромни яки дъбове, чиято кора се караше на континента, за да правят от нея коркови тапи.

Обичаше да се заслушва в песента на скалите, на огромните заоблени камъни с дупки по средата. Когато вятърът свистеше през дупките, камъните издаваха тайнствен и пронизителен звук, подобен на погребална песен.

А ветровете винаги духаха. Елизабет се научи да ги разпознава. Мистрал, поненте, трамонтана, грекате и леванте. Нежни и сурови ветрове. А после идваше страховития сироко — топъл вятър, духащ откъм Сахара.

Вилата на Рофи бе на Коста Смералда, над Порто Черво, построена на върха на висока скала, надвесена над морето, закътана сред хвойни и диви сардински маслинови дървета с горчиви плодове. Изгледът към разположеното далеч в ниското пристанище бе поразителен, а къщите наоколо, пръснати по зелените хълмове, бяха смесица от хоросан и камък, образувайки невероятна бъркотия от цветове, подобно на детска рисунка с боички.

Вилата бе от измазани тухли, с огромни греди от хвойна от вътрешната страна. Построена бе на няколко нива и имаше просторни и удобни стаи, всяка от които беше с камина и разполагаше с балкон. Всекидневната и трапезарията имаха цветни прозорци с панорамен изглед към острова. Стълбата с лека конструкция водеше към четирите спални на горния етаж. Мебелите бяха в чудесно съчетание с околността. Имаше грубо изработени маси и пейки като в манастир, но имаше и удобни кресла. На прозорците бяха закачени бели вълнени завеси, ръчно тъкани на острова, а подът бе покрит с пъстрите плочки чересарда, правени в Сардиния, и с докарана от Тоскана теракота. В баните и в спалните имаше вълнени килими от околността, багрени с растителни бои по традиционните методи. Къщата бе пълна с картини — смесица от френски импресионисти, италиански майстори и примитивизми на Сардо. В хола висяха портретите на Самуел Рофи и Терения Рофи, прапрадядото и прапрабабата на Елизабет.

От всичко в къщата Елизабет най-много обичаше горната стая под полегатия керемиден покрив. До нея се стигаше по тясно стълбище от втория етаж и Сам Рофи я използваше за кабинет. В нея имаше масивно дървено бюро и удобен, тапициран въртящ се стол.

Стените бяха покрити с етажерки и географски карти, повечето от които бяха свързани с династията Рофи. Към малкия балкон над стръмната скала водеше двукрила стъклена врата, а изгледът оттам просто спираше дъха.

Точно в тази къща тринайсетгодишната тогава Елизабет откри произхода на своето семейство и за първи път през живота си почувства, че принадлежи някому и е част от нещо.