Кръвна връзка

Оглавление

Макар че не му се вярваше.

Елизабет заспа над книгата, четейки за стария Самуел. Когато се събуди на сутринта, внимателно я скри и започна да се приготвя за училище. Самуел не излизаше от ума й. Как ли се е оженил за Терения? Как ли се е измъкнал от гетото? Как е станал прочут?

Книгата я бе завладяла напълно и с неудоволствие приемаше всичко, което я откъсваше от четенето, принуждавайки я да се завръща в двадесетия век.

Елизабет трябваше да посещава и часовете по балет, които никак не обичаше. Надяваше късата розова поличка и се разглеждаше в огледалото, като се опитваше да се убеди, че е добре сложена. Но истината излизаше наяве. Беше дебела. Никога нямаше да стане балерина.

Малко след четиринадесетия й рожден ден учителката й по балет, мадам Нетурова, съобщи, че след две седмици ще има годишна продукция по танци в залата на училището и че ученичките трябва да поканят родителите си. Елизабет изпадна в ужас. Самата мисъл, че трябва да се качи на сцената пред публика, я изпълваше със страх. Нямаше да може да го понесе.

„Едно детенце изтича през улицата пред връхлитащата кола. Елизабет го забеляза, изтича и измъкна детето от лапите на смъртта. Но за съжаление, дами и господа, колата премаза пръстите на краката на Елизабет Рофи и тя няма да може да танцува по време на годишната продукция тази вечер.“

„Разсеяната прислужница оставила калъп сапун на стълбището. Елизабет се подхлъзнала и се изтърколила по стълбите, като си счупила бедрото. Но няма повод за безпокойство според лекаря. До три седмици ще оздравее.“

Но де тоя късмет. В деня на представлението Елизабет бе напълно здрава, но бе изпаднала в състояние на истерия. И отново именно старият Самуел й се притече на помощ. Спомни си колко изплашен е бил, когато е застанал отново пред д-р Вал. Няма да направи нещо, с което да опозори стария Самуел. Няма да трепне пред изпитанието.

Елизабет дори не бе споменала за представлението пред баща си. Много често по-рано го бе канила на срещи с учителите и на празненства, на които присъстваха и родители, но той винаги бе прекалено зает.

Същата вечер докато Елизабет се стягаше да тръгва за представлението, баща й се прибра. Не беше се връщал от десет дни.

Мина покрай стаята й, видя я и каза:

— Добър вечер, Елизабет. — А после добави: — Малко си напълняла.

— Да, татко — отговори почервеняла тя и се опита да прибере корема си.

Той понечи да каже нещо, но после промени решението си.

— Как върви училището?

— Добре, благодаря.

— Някакви проблеми?

— Не, татко.

— Чудесно.

Подобен разговор бяха водили стотици пъти от години насам. Нищо неозначаващи реплики, които като че ли бяха единственият им начин на общуване. „Как върви училището?“, „Благодаря, добре.“, „Някакви проблеми?“, „Не, татко.“ и „Чудесно.“. Като двама непознати, които си говорят за времето и никой от тях не слуша другия, нито пък се интересува от мнението му. „Е, поне единият от нас се интересува“ — мислеше си Елизабет.

Но този път Сам Рофи стоеше и наблюдаваше дъщеря си замислено. Свикнал бе да решава конкретни проблеми и макар че усещаше нещо нередно тук, нямаше никаква представа какво е то, а ако някой бе му казал, отговорът на Сам Рофи щеше да бъде: „Не ставай глупак. Аз съм дал на Елизабет всичко.“

И докато баща й се готвеше да си тръгне, Елизабет се чу да казва:

— Моят… моят клас по балет ще изнася продукция тази вечер. Ти няма да искаш да дойдеш, нали?

И още докато произнасяше думите, усети, че я изпълва ужас. Не искаше той да види колко е несръчна. Защо го попита? Но тя знаеше защо. Защото бе единственото момиче в класа, чиито родители нямаше да бъдат в залата. „Няма значение — каза си тя. — Той ще откаже да дойде, така или иначе.“ Поклати глава, сърдита на себе си, и се обърна. И не можеше да повярва, когато го чу да казва зад гърба й:

— Ще дойда.

Залата бе претъпкана от родители, роднини и приятели, които наблюдаваха ученичките, танцуващи под акомпанимента на два рояла, поставени от двете страни на сцената. Мадам Нетурова бе застанала отстрани и тактуваше на глас, докато децата играеха, привличайки вниманието на родителите към себе си.

Само няколко от децата бяха наистина грациозни и показваха, че имат талант. В изпълненията на останалите се забелязваше, че са решени да заместят дарованието с ентусиазъм. В размножената на циклостил програма бе написано, че ще има три музикални откъса от „Копелия“, „Пепеляшка“ и, неизбежно, от „Лебедово езеро“. Най-тежкото идваше със соловите изпълнения, когато всяко дете щеше да разполага с време за себе си.

Зад кулисите Елизабет бе изпаднала в пълно отчаяние. Непрекъснато надничаше през страничната завеса и всеки път, когато видеше баща си, седнал в средата на втория ред, си мислеше колко глупаво беше да го покани. През цялото време Елизабет бе успявала да бъде на заден план, скрита зад другите балерини. Но сега идваше ред на соловото й изпълнение. Чувстваше се отвратително в късата си поличка, като че ли бе в циркаджийски дрехи. Сигурна бе, че всичко ще й се смеят, когато излезе на сцената, а беше поканила баща си да гледа позора й! Единствената й утеха бе, че солото й продължаваше само шестдесет секунди. Мадам Нетурова не бе глупава. Всичко щеше да свърши толкова бързо, че никой нямаше и да я забележи. Баща й само трябваше да обърне поглед встрани и номерът й щеше да е свършил.

Елизабет следеше изпълненията на другите момичета, докато танцуваха едно по едно, и й се струваше, че те играят като Маракова, Максимова и Фонтейн. Усети нечия хладна ръка върху голото си рамо и се стресна, а мадам Нетурова изсъска: