Кръвна връзка

Оглавление

Той взе кръв от пациент, болен от дифтерит, и я инжектира на един кон. След като конят умря, д-р Вал се отказа от експериментите си. Но младият Самуел бе сигурен, че докторът е бил на погрешен път.

— Не трябва да спирате — рече Самуел. — Зная, че ще успеете.

Д-р Вал поклати глава.

— Мислиш така, защото си на седемнайсет години, Самуел. Когато стигнеш моите години, няма да си сигурен в нищо. Забрави тая работа.

Но Самуел не бе убеден. Искаше да продължи с експериментите си, но за тази цел му трябваха животни, а те се намирали трудно, с изключение на уличните котки или плъховете, които успяваше да улови. Но те умираха, въпреки минималните дози, които им слагаше. „Много са дребни — мислеше си Самуел. — Ще ми трябва по-голямо животно. Кон, крава или овца.“ Но откъде да ги вземе?

Когато един късен следобед се прибра, пред къщата стоеше стар кон, впрегнат в каруца. Отстрани на каруцата имаше грубо написани букви: „Рофи и син“: Самуел гледаше с невярващи очи, а после изтича в къщата, където го очакваше баща му.

— Оня… оня кон там — попита той, — откъде го взе?

Баща му се усмихна гордо.

— Направих една сделка. С кон можем да обикаляме много повече. След четири-пет години може да си купим още един. Помисли си само. Ще имаме два коня.

Амбициите на баща му стигаха дотук — да има два грохнали коня, които да теглят каруцата му из мръсните и претъпкани улици на краковското гето. На Самуел му идеше да заплаче.

Същата нощ, когато всички заспаха, Самуел отиде в конюшнята и огледа коня, на който дали името Ферд. Доколкото разбираше от коне, този без съмнение бе един от най-нечистокръвните. Конят бе много стар, с изкривен гръбнак й окуцял от шпат. Вероятно не може да се движи много по-бързо от баща му. Но това нямаше значение. Важно беше, че вече имаше лабораторно животно. Можеше да си прави опитите, без да трябва да лови плъхове и улични котки. Но, разбира се, трябваше да внимава баща му да не разбере какво прави. Самуел потупа коня по главата.

— Ти ще навлезеш в аптекарския занаят — съобщи той на Ферд.

Самуел направи импровизирана лаборатория, като използваше ъгъла на конюшнята, където държаха Ферд.

Отгледа култура от бацили на дифтерит в паница с гъст бульон. Когато бульонът помътня, отсипа малко в друг съд и после го разреди, като първо доля вода, а после го затопли на слаб огън. Напълни една спринцовка и се приближи към Ферд.

— Помниш ли какво ти казах? — прошепна Самуел. — Е, настъпи и твоят час.

Самуел впръска съдържанието на спринцовката в увисналата кожа на гърба на коня, така, както бе виждал да прави д-р Вал. Ферд се извърна и го погледна с укор, а после го опръска с урина.

Самуел изчисли, че ще са нужни около седемдесет и два часа, докато културата се развие в организма на Ферд. В края на този период щеше да му сложи по-голяма доза. А после — още една. Ако теорията за антителата се потвърдеше, всяка доза би трябвало да изгради по-силна съпротива в кръвта срещу болестта. И Самуел щеше да създаде ваксината. По-нататък щеше да му е необходимо да намери човек, за да я провери, но това нямаше да бъде трудно. Всеки заболял от смъртоносната болест щеше да бъде доволен да опита нещо, което би могло да му спаси живота.

През следващите два дни Самуел прекарваше почти всяка свободна минута при Ферд.

— Не съм виждал досега някой да обича толкова много едно животно — учудваше се баща му. — Не можеш да се отделиш от него, нали?

Самуел промърмори нещо неразбрано. Усещаше се донякъде виновен за това, което вършеше, но знаеше какво щеше да стане, ако бе казал на баща си. Баща му не трябваше да знае. Самуел само трябваше да вземе малко кръв от Ферд и да напълни едно-две шишенца със серум, а после щеше да им покаже каквото трябва.

На сутринта на третия и съдбоносен ден Самуел се събуди от гласа на баща си, който викаше пред къщата. Скочи от леглото, изтича до прозореца и погледна навън. Баща му стоеше на улицата при каруцата и викаше колкото му глас държи. От Ферд нямаше и помен.

Самуел се облече набързо и изтича навън.

— Момзер! — не спираше баща му. — Мошеник! Лъжец! Крадец!

Самуел усети, че сърцето му се свива.

— Отнасяхме се с него толкова добре. Вършех си работата без да го пресилвам, нали знаеш, без да го шибам с камшика или да го гоня като някои други, които мога да назова по име. И как ми се отблагодари? Падна и умря. Ако хвана оня мошеник, дето ми го продаде, ще го убия!

Самуел се обърна натъжен. Но не само защото Ферд бе умрял. С него бяха изчезнали и мечтите му. С Ферд изчезнаха бягството от гетото, свободата, хубавата къща за Терения и децата им.

Но му предстоеше да преживее едно още по-голямо нещастие.

На следващия ден Самуел научи, че д-р Вал и жена му се уговорили с един равин да се ожени за Терения. Самуел не можеше да повярва. Терения му принадлежеше! Изтича до къщата на доктора. Завари д-р Вал и съпругата му в хола. Застана пред тях, пое дълбоко дъх и изрече:

— Станала е някаква грешка, Терения е сгрешила. Тя ще се омъжи за мен!

Те го гледаха в недоумение.

— Зная, че не съм достоен за нея — продължи бързо Самуел, — но тя няма да бъде щастлива с никой друг. Равинът е прекалено стар за…

— Небиш! Вън! Вън! — викаше майката на Терения вбесена.

След минута Самуел се намери на улицата, като му забраниха да идва в къщата на д-р Вал. През нощта той проведе дълъг разговор с Бога.

— Какво искаш от мен? Ако не мога да притежавам Терения, защо ме накара да я обикна? Нямаш ли никакви чувства? — Гласът му се надигна от гняв и извика: — Чуваш ли ме?

И всички останали, които живееха в къщата, извикаха й отговор: