Кръвна връзка

Оглавление

— О, Боже! — мърмореше баща му. — Какво ли ще стане по съмнало?

Самуел го погледна и отговори:

— Ще тропаме по портите и ще им викаме да ни отворят.

На разсъмване гетото гъмжеше от униформени полицаи и войници. Наложи се да търсят специален ключ, за да отворят портите при изгрев слънце, защото търговците викаха и настояваха да ги пуснат. Паул, вторият пазач, бе признал, че е напуснал поста си и е прекарал нощта в Краков, и беше арестуван. Но това все още не изясняваше мистерията с Арам. Обикновено изчезването на пазач в непосредствена близост до гетото беше идеално извинение за погром. Но полицаите бяха объркани от заключената порта. След като евреите със сигурност са били заключени вътре, те явно не са могли да го убият. Накрая решиха, че Арам сигурно е забягнал с някоя от многобройните си приятелки. Сметнаха, че може да е захвърлил тежкия и неудобен ключ някъде наоколо и претършуваха навсякъде, но не можаха да го намерят. И как да го открият, след като той бе заровен дълбоко в земята под къщата на Самуел.

Изтощен физически и психически, Самуел бе легнал и заспал почти моментално. Събуди се от виковете на някой, който го разтърсваше. Първата мисъл в главата му бе: „Намерили са тялото на Арам. Дошли са да ме хванат.“

Отвори очи. Пред него стоеше Исак и изглеждаше много възбуден.

— Изчезна! — продължаваше да вика Исак. — Кашлицата изчезна! Ела веднага у нас!

Бащата на Исак седеше в леглото. Треската бе изчезнала като по чудо. От кашлицата нямаше и следа. Когато Самуел се приближи към леглото, старецът каза:

— Мисля, че мога да хапна малко пилешка супа.

И Самуел се разплака.

Само в един ден бе отнел живота на човек и бе спасил друг.

Новината за бащата на Исак се разпространи из гетото. Роднините на умиращи мъже и жени обсадиха къщата на Рофи, молейки Самуел да им даде от магическия серум. Невъзможно бе да задоволи търсенето. Отиде при д-р Вал. Докторът бе научил за постижението на Самуел, но се отнесе скептично.

— Трябва да го видя със собствените си очи — каза той. — Приготви ми една банка и аз ще я опитам на някой от моите пациенти.

Можеше да избира от десетки болни и д-р Вал се спря на човек, който почти умираше. След двайсет и четири часа пациентът му бе на път да оздравее.

Д-р Вал отиде в конюшнята, където Самуел бе работил ден и нощ върху серума, и попита:

— Има резултат, Самуел. Ти успя. Какво искаш да получиш като зестра?

А Самуел го погледна и отговори уморено:

— Още един кон.

През тази година, 1868, бе сложено началото на „Рофи и синове“.

Самуел и Теренни се ожениха, а зестрата на Самуел се състоеше от шест коня и една малка, добре обзаведена лаборатория, специално за него. Самуел разшири експериментите си. Започна да добива лекарства от билки и не след дълго съседите му започнаха да идват в малката му лаборатория, за да купуват лекарства за всякакви болести. Лекарствата им помагаха и авторитетът на Самуел нарасна. На онези, които не можеха да платят, Самуел казваше:

— Не се безпокойте. Вземете го без да плащате.

А с Терения споделяше: „С лекарствата трябва да се лекува, а не да се правят пари от тях.“

Работата му се разрастваше непрекъснато и след време можа да съобщи на Терения:

— Мисля, че е време да отворим малка аптека, където можем да продаваме мазила, прахове и всичко, което не е с рецепти.

Аптеката имаше успех още от самото начало. Богаташите, които бяха отказали някога да му помогнат, започнаха да го навестяват и да му предлагат пари.

— Ще бъдем съдружници — казваха те. — Ще създадем верига от магазини.

Самуел се посъветва с Терения.

— Страхувам се от съдружници. Това си е наша работа. Не искам чужди хора да разполагат с нашия живот.

Терения се съгласи с него.

И тъй като работата се разрасна и откриха нови аптеки, предложенията за участие с пари се увеличиха. Самуел продължаваше да ги отхвърля.

Когато тъстът му го попита защо им отказва, Самуел отговори:

— Никога не пускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее.

Както процъфтяваше работата му, така растеше и семейството на Самуел и Терения. Тя му роди пет сина — Абрахам, Йосиф, Антон, Ян и Питор, а с раждането на всеки син Самуел откриваше и нова аптека, като всяка бе по-голяма от предишната. Отначало Самуел нае един човек, после двама, а скоро за него работеха повече от две дузини служители.

Един ден при Самуел дойдоха представители на властите.

— Вдигаме някои от ограниченията за евреите — съобщиха му те. — Бихме искали да откриете аптека в Краков.

И Самуел я откри. Три години по-късно бе преуспял достатъчно, за да си построи своя собствена сграда в центъра на Краков и да купи на Терения хубава къща в града. Най-после мечтата му да се измъкне от гетото се бе осъществила.

Но мечтите му надхвърляха мащабите на Краков.

Когато момчетата пораснаха, Самуел им взе частни учители и всяко от тях учеше различен език.

— Той е полудял — казваше тъщата му. — Хората в квартала му се подиграват, че Абрахам и Ян учат английски, Йосиф — немски, Антон — френски, а Питор — италиански. С кого ще говорят? Никой тук не говори тия варварски езици. Момчетата даже няма да могат да говорят помежду си!

Самуел само се усмихваше и търпеливо обясняваше:

— Това е част от образованието им.

Той знаеше с кого ще разговарят синовете му.

Когато момчетата станаха на 15–16 години, те вече бяха пътували в различни страни с баща си. При всяко пътуване Самуел поставяше основите за бъдещите си планове. Когато Абрахам стана на двайсет и една години, Самуел събра цялото семейство и съобщи: