Кръвна връзка

Оглавление

Елизабет усещаше, че той се увлича в обясненията си, в гласа му се долавяше нотка на гордост, с която донякъде приличаше на баща й.

— „Рофи и синове“ притежава фабрики и холдингови компании в над сто държави. Всяка една от тях изпраща докладите си тук. — Замълча, като че ли искаше да се увери, че разбира за какво й говори. — Старият Самуел е започнал с един кон и една епруветка. Днес по света имаме шестдесет фабрики, десет изследователски центрове, цяла мрежа от хиляди търговски пътници и квалифицирани специалисти. — „Това са хората, които посещават лекарите и болниците“ — помисли си Елизабет. — През миналата година само в Съединените щати са продадени лекарства за четиринайсет милиарда долара, а нашият дял е доста голям.

И все пак, „Рофи и синове“ имаше неприятности с банките. Нещо не беше наред.

Рийс разведе Елизабет из фабриката, която се намираше до седалището на компанията. В действителност цюрихското поделение имаше дузина фабрики със седемдесет и пет сгради, построени на площ от шестдесет акра земя. Това бе един свят, който се самоиздържаше напълно. Обиколиха производствените предприятия, научноизследователските отдели, лабораториите по токсикология и складовете. Рийс я заведе в студиото, където правеха филми за изследователската дейност, рекламни записи, изпращани по цял свят, а после и в производствените цехове.

— Тук използваме повече филмова лента — посочи й Рийс, — отколкото в най-големите холивудски компании.

Минаха през отдела, занимаващ се с молекулярна биология и през цеха за бутилиране, където от петдесет огромни резервоара от стомана и стъкло, закачени на тавана, пълнеха с течности различни опаковки. Разгледаха халетата, в които се правеха таблетки от прахообразни материали, сортираха се, слагаха етикети, без да ги докосва човешка ръка. Някои от лекарствата бяха препарати, продавани само с рецепта, а други — патентовани артикули, свободно продавани в аптеките.

Встрани от другите сгради имаше няколко ниски постройки. В тях се помещаваха научните работници: специалисти по аналитична химия, биохимици, специалисти по органична химия, паразитолози и патолози.

— Тук работят повече от триста учени — разказваше Рийс на Елизабет. — Повечето от тях имат докторски титли. Искаш ли да видиш залата за сто милиона долара?

Елизабет кимна с готовност.

Изолираната сграда бе построена от тухли и се охраняваше от униформен въоръжен полицай. Рийс показа пропуска си и охраната ги пусна да влязат в дълъг коридор, в дъното на който имаше желязна врата. Тя се отваряше с два ключа и Елизабет и Рийс влязоха в стаята. Помещението нямаше прозорци. От пода до тавана имаше поставени рафтове, върху които бяха наредени всевъзможни бутилки, буркани и епруветки.

— Защо я наричат „Залата за сто милиона долара“? — попита тя.

— Защото всички тези неща струват толкова. Виждаш ли онези препарати на рафтовете? Те нямат наименования, а само номера. Продукти, които не са се наложили. Не сме успели с тях.

— Но сто милиона долара…

— На всяко лекарство, което се е наложило, има около хиляда, които остават в тая зала. Някои препарати се разработват в продължение на десет години, а после се отказваме от тях. Разработката на едно-единствено лекарство може да ни струва от пет до десет милиона долара, преди да установим, че няма да излезе нищо или че някой ни е изпреварил. Запазваме обаче всички разработки, защото понякога специалистите ни откриват, че може да ни свършат работа.

Изразходваните суми звучаха невероятно.

— Хайде — подкани я Рийс. — Ще ти покажа „Залата със загубите“.

Тя се намираше в друга сграда, която не се охраняваше и подобно на другите стаи в нея имаше само отрупани с бутилки и буркани рафтове.

— Тук също сме изгубили цяло състояние — каза Рийс. — Но това влиза в плановете ни.

— Не те разбирам.

Рийс се приближи към един от рафтовете и взе някаква бутилка. На нея бе написано „Ботулизъм“.

— Знаещ ли колко заболявания от ботулизъм е имало в Съединените щати през миналата година? Двайсет и пет. Но на нас ни струва милиони долари да държим на склад този медикамент. — Взе напосоки една друга бутилка. — Това пък е против бяс. Тази стая е пълна е лекарства против редки болести — ухапвания от змии и отровни растения. Пращаме ги като безплатна помощ на армията и по болниците.

— Това ми харесва — каза Елизабет.

Помисли си, че и старият Самуел щеше да е доволен.

Рийс я заведе в капсуловъчния цех, където с огромна транспортна лента се вкарваха празните шишенца. Преминавайки през залата, шишенцата бяха стерилизирани, напълнени с капсули, етикетирани, допълнени с памук и запечатани. Всичко се правеше автоматично.

Имаше и фабрика за стъкло, архитектурно бюро за планиране на нови сгради, както и отдел за недвижими имоти, който се занимаваше с покупки на терени. В една от сградите се помещаваха печатарските преси, от които излизаха брошури на петдесет езика, подготвяни от цял куп преводачи.

Някои от цеховете напомняха за книгата на Джордж Оруел „1984“. Стерилните зали бяха окъпани във феерични ултравиолетови светлини. Съседните стаи бяха боядисани в различни цветове — бял, зелен или син, а работниците носеха униформи. Всеки път, когато влизаха или излизаха от залата, трябваше да преминават през специална стерилна камера. Работниците в сини работни облекла бяха по цял ден в заключени помещения. Преди да се хранят, почиват или да отидат до тоалетната, трябваше да се съблекат, да влязат в неутралната зелена зона, да си сложат други дрехи и да направят същото, когато се връщат.