Кръвна връзка

Оглавление

Но фаза пет бе може би най-деликатната от всички. Тя се състоеше от сърцераздирателна прощална реч, щедър подарък на раздяла и „сбогом“ със сълзи в очите.

Но всичко това бе останало в миналото. Иво Палаци огледа набързо кървящото си, издраскано лице в огледалото над леглото и изпадна в ужас. Изглеждаше като че ли го е нападнала някоя полудяла вършачка.

— Виж какво си ми направила! — проплака той. — Скъпа, знам, че не си искала.

Приближи се до леглото и се опита да прегърне Донатела. Меките й ръце го обгърнаха и докато той се опитваше да я притисне, до себе си, тя заби дългите си нокти в голия му гръб и го одра като диво животно. Иво изпищя от болка.

— Пискай сега! — крещеше Донатела. — Ако имах нож, щях да ти отрежа патката и да ти я натъпча в нещастното гърло.

— Моля те! — прошепна Иво. — Децата ще те чуят.

— Нека ме чуят! — пищеше тя. — Време е да разберат какво чудовище е баща им.

Той пристъпи към нея.

— Любима моя…

— Не ме докосвай! По-скоро бих се отдала на първия пиян сифилистичен моряк на улицата, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново.

Иво се дръпна назад с накърнена гордост.

— Не очаквах майката на децата ми да говори по такъв начин.

— Искаш да ти говоря хубави неща, така ли? Искаш да спра да се държа с тебе като с паразит, какъвто си, а? — извиси се гласът на Донатела до писък. — Тогава дай ми това, което ти искам!

Иво погледна нервно към вратата.

— Любима моя — не мога. Нямам толкова пари.

— Тогава ми ги намери! — изкрещя тя. — Обещал си ми!

Започваше да изпада отново в истерия и Иво реши, че ще е най-добре да си тръгне преди съседите да извикат пак карабинерите.

— Ще ми трябва време, докато намеря един милион долара — успокои я той. — Но аз… аз ще намеря начин.

Навлече набързо гащетата, панталоните, чорапите и обувките си, докато Донатела бушуваше из стаята, поклащайки прекрасните си, твърди гърди, а Иво си мислеше: „Боже мой, каква жена! Колко я обожавам!“ Посегна към изцапаната с кръв риза. Нямаше друг избор. Навлече ръкавите, усещайки лепкав хлад по гърба и гърдите си. Огледа се за последен път в огледалото. От дълбоките драскотини, където Донатела беше забила ноктите си, по лицето му все още се процеждаха тънки струйки кръв.

— Любов моя — изпъшка Иво, — как ще обясня всичко това на жена си?

Съпругата на Иво Палаци бе Симонета Рофи, наследница на италианския клон на фамилията Рофи. Когато се запозна със Симонета, Иво бе млад архитект. От компанията, в която работеше, бяха го изпратили да ръководи някои промени във вилата на Рофи в Порто Ерколе. В мига, в който Симонета зърна Иво, дните му като ерген бяха преброени. Иво стигна до четвъртата фаза с нея още през първата нощ и малко по-късно разбра, че е женен за нея. Симонета бе толкова решителна, колкото бе хубава, и знаеше какво иска: искаше Иво Палаци. Така Иво се превърна от безгрижен ерген в съпруг на красива, млада наследница. Отказа се без съжаление от амбициите си в архитектурата и постъпи в „Рофи и синове“, където получи великолепен кабинет в ЕУР — квартала на Рим, започнат с толкова големи надежди от покойния, злощастен дуче.

Иво започна да работи във фирмата успешно още от самото начало. Той бе интелигентен, схващаше бързо и всички бяха възхитени от него. Невъзможно бе човек да не се възхищава от Иво. Винаги бе усмихнат и очарователен. Приятелите му завиждаха на чудесното му настроение и недоумяваха как успява да го поддържа. Отговорът бе прост. Иво скриваше в себе си мрачната страна на своята природа. В действителност бе дълбоко емоционален човек, способен да мрази силно и дори да убие.

Бракът на Иво със Симонета бе щастлив. В началото се боеше, че бракът ще бъде някакво обвързване, което ще задуши до смърт мъжествеността му, но страховете му се оказаха неоснователни. Просто си наложи режим на строги ограничения, като намали броя на приятелките си и всичко продължи както преди.

Бащата на Симонета им купи чудесна къща в Олгиата, обширен частен имот, на двайсет и пет километра на север от Рим, охранявана от яка ограда и от униформени пазачи.

Симонета бе чудесна съпруга. Обичаше Иво и се отнасяше към него като към крал, което според него бе именно това, което той заслужаваше. Симонета имаше само един дребен недостатък. Когато ревнуваше, тя се превръщаше в звяр. Веднъж бе заподозряла, че Иво е завел една клиентка до Бразилия. Той с основание се обиди, че го обвиняват. Докато отмине скандалът, цялата им къща беше изпотрошена. Нито една чиния или мебел не останаха здрави, като повечето от тях бяха счупени в главата на Иво. Симонета бе го погнала с касапски нож, като заплашваше, че ще го убие, а после ще сложи край на живота си и Иво трябваше да упражни цялата си сила, за да изтръгне ножа от ръцете й. Продължиха да се боричкат на пода, като най-накрая Иво разкъса дрехите й и я накара да забрави гнева си. Но след този инцидент Иво стана съвсем дискретен. Каза на клиентката, че не може да пътува повече с нея, и внимаваше да не остави и най-малкото подозрение. Знаеше, че е най-щастливият мъж на света. Симонета бе млада, красива, интелигентна и — богата. Харесваха едни и същи неща и хора. Бракът им бе идеален и понякога, докато прехвърляше някое момиче от втора в трета фаза, а пък друго — от четвърта в пета фаза, Иво се чудеше защо продължава да й изневерява. Тогава свиваше рамене и философски си казваше, че все някой трябва да направи тия жени щастливи.

Иво и Симонета бяха женени от три години, когато Иво срещна Донатела Сполини по време на служебно пътуване до Сицилия. Всичко приличаше повече на експлозия, отколкото на среща — като две планети преди да избухнат. Докато Симонета притежаваше стройното и свежо тяло на млада жена, изваяно от Манзу, Донатела имаше чувственото и пищно тяло от картините на Рубенс. Лицето й бе с изящни черти, а зелените й загадъчни очи възпламеняваха Иво. Само час след като се запознаха бяха вече в леглото и Иво, който винаги бе се гордял с уменията си на любовник, откри, че той бе ученикът, а Донатела — учителката. Накара го да се издигне до висини, които никога не бе достигал преди, а с тялото си го караше да прави неща, които никога не бе смятал за възможни. Тя бе като някакъв рог на изобилието за удоволствия и докато Иво лежеше с притворени очи, вкусвайки невероятните наслади, разбра, че ще е глупак, ако не задържи Донатела за себе си.