Кръвна връзка

Оглавление

Заплатата на Макс като финансов ревизор беше незначителна. Предлагали му бяха подкупи за милиони франкове в скрити банкови сметки, вила в Кортина д’Ампецо, яхта, а на няколко пъти и бракове с красиви жени. Във всеки един от случаите подкупът не бе приеман и властите бяха своевременно уведомявани. Макс Хорнунг изобщо нямаше отношение към парите. Той можеше да стане милионер просто като употреби финансовите си умения на борсовия пазар, но подобна идея никога не бе му хрумвала. Единственото, което го интересуваше, бе да залавя хората, които се отклоняваха от правия път в света на финансите. Ах, да, имаше още нещо, което Макс желаеше силно и в крайна сметка то се оказа благословено за бизнесмените. По неизвестни никому причини Макс искаше да бъде полицейски инспектор. Виждаше се в ролята на Шерлок Холмс или Мегре, който върви търпеливо сред лабиринта от улики и преследва безмилостно престъпника, докато го залови. Щом като един от видните швейцарски финансисти научи случайно за силното желание на Макс Хорнунг да стане копой, той веднага извика неколцина от влиятелните си приятели и след двайсет и четири часа на Макс бе предложена длъжността на полицейски инспектор в полицията на Цюрих. Макс не можеше да повярва на сполетялото го щастие. Прие с готовност, а целият финансов свят отдъхна с облекчение и се зае отново с тайнствените си машинации.

Дори не се бяха посъветвали със старши-инспектор Шмид. Той бе получил нареждане по телефона от най-влиятелния политически лидер в Швейцария и проблемът бе приключен. Или, по-точно казано, оттогава започнаха проблемите. За старши-инспектора това бе началото на един безкраен кошмар. Искрено се бе опитвал да превъзмогне обидата, че е бил заставен да назначи неопитен и неквалифициран детектив. Предполагаше, че сигурно има някаква важна политическа причина за подобен нечуван ход. Е добре, съгласен бе да сътрудничи, убеден, че лесно ще се справи с положението. Увереността му изчезна в момента, в който пред него се яви Макс Хорнунг. Външният вид на детектива бе достатъчно смехотворен. Но това, което поразяваше инспектор Шмид докато гледаше недодяланото човече, бе чувството му за превъзходство. Държеше се така, сякаш искаше да каже: „Макс Хорнунг е тук — можете да бъдете спокойни и да не се тревожите.“

Надеждите на инспектор Шмид за някакво бързо решение изчезнаха. Вместо това той реши да възприеме друг подход. Опита се да прати в глуха линия Макс Хорнунг по обичайния начин, като го прехвърляше от отдел в отдел и му възлагаше незначителни задачи. Макс работи в техническия криминален отдел — отделението за дактилоскопия и индитифициране, а после в отдела по кражбите и безследно изчезналите. Но винаги се връщаше отново като черен гологан.

Всеки детектив по правило трябваше да дава нощни едноседмични дежурства в службата за спешни случаи по веднъж на всеки три месеца. Винаги когато Макс бе дежурен, ставаше някакво произшествие, и докато другите детективи на инспектор Шмид тичаха наоколо и се опитваха да открият някакви улики, Макс се справяше с положението. Просто да побеснее човек.

Той не разбираше нищо от полицейската практика, криминологията, съдебната медицина, балистиката или криминалната психология — неща, с които другите детективи бяха запознати отдавна, и все пак се справяше със случаи, при които другите бяха безсилни.

В никакъв случай не можеше да се каже, че е въпрос на случайност. Детективът Макс Хорнунг разкриваше криминалните дела по същия начин, по който финансистът Макс Хорнунг бе разнищвал стотици машинации в банките и в правителството. Умът на Макс Хорнунг се движеше по еднорелсов път, като при това релсата бе много тясна. Достатъчна му бе само една изпусната нишчица, която да не съответства на останалите в тъканта, и след като веднъж бе започнал да я разнищва, изградената от някого чудесна схема се разпадаше по всички шевове.

Способността на Макс да запечатва в ума си всичко, като на фотолента, подлудяваше колегите му. Макс можеше веднага да си припомни всякакви подробности, които е чул, прочел или видял.

Друг негов минус — ако изобщо бе необходимо нещо повече, бе, че правеше такива разходи, които поставяха в неудобно положение целия екип от детективи. Първия път, когато представи сметката за направените разходи, шефът го бе извикал в кабинета си и весело му бе подхвърлил:

— Явно си допуснал някаква грешка в сметките си, Макс.

Все едно човек да каже на Капабланка, че е пожертвал царицата си неразумно.

— Грешка в сметките ли? — примига Макс.

— Да. Дори са няколко. — Шефът посочи листа хартия пред себе си. — Транспортни разходи в града — осемдесет сантима. Завръщане — също осемдесет сантима. — Вдигна поглед и добави: — Максималната тарифа за такси е трийсет и четири франка в едната посока.

— Да, господине. Ето защо аз използвам автобуса.

— Автобус ли? — зяпна го изненадано шефът.

Никой детектив не ползваше автобус, когато разследваше случай. Това бе нечувано. Единственото, което можа да каже, бе: „Е, това… не е необходимо. Искам да кажа… ние наистина не насърчаваме прекалените разходи в нашия отдел, Хорнунг, но бюджетът ни е съвсем приличен. И още нещо. Ти си бил служебно ангажиран със случая в продължение на три дни. Забравил си да включиш разходите за храна.“

— Не, господине. Сутрин пия само едно кафе, а обедите си приготвям сам и ги нося със себе си. Посочени са вечерите ми.

И наистина бяха посочени. Три вечери за общо шестдесет франка. Сигурно е вечерял в кухните на Армията на спасението.