Ако утрото настъпи

Оглавление

101

Direccion General de Seguridad, полицейското управление в Мадрид, се намира на Puerta del Sol и заема цял блок. Това е сива сграда с червени тухли, която се слави с голямата си кула с часовник на върха. Над главния вход се развява червено-жълтото испанско знаме, а на вратата стои винаги полицай в бежова униформа и тъмнокафява барета. Въоръжен е с автомат, палка, пистолет и белезници. Точно оттук се поддържат връзките с Интерпол.

Предишния ден се бе получила спешна X-Д телеграма до Сантияго Рамиро, полицейския комендант на Мадрид, с която му съобщаваха за предстоящото пристигане на Трейси Уитни. Комендантът прочете два пъти последното изречение, след което се обади по телефона на инспектор Андре Тринян в главната квартира на Интерпол в Париж.

— Не разбирам вашето съобщение — каза му Рамиро. — Молите ме да окажа пълното съдействие на отдела на някакъв си американец, който дори не е полицай. Може ли да ми обясните причината?

— Коменданте, струва ми се, ще се убедите, че господин Купър е изключително полезен. Той разбира госпожица Уитни.

— Какво има тук за разбиране? — отвърна малко по-остро комендантът. — Тя е криминална престъпничка. Вероятно е много находчива, но испанските затвори са пълни с находчиви криминални престъпници. Тази госпожица няма да успее да се промъкне през нашата мрежа.

— Bon. Но нали ще се съветвате с господин Купър?

— След като вие твърдите, че може да се окаже полезен, тогава нямам възражения — отвърна с неохота комендантът.

— Merci, monsieur.

— De nada, senor.

Комендант Рамиро, подобно на своя колега от Париж, не обичаше американците. Намираше ги груби, интересчии и наивни. Този пък, помисли си той, може да се окаже различен. Вероятно ще ми хареса.

Намрази Даниел Купър още от пръв поглед.

— Тя направи на посмешище половината полиция на Европа — изтъкна Даниел Купър още с влизането си в кабинета на коменданта. — Вероятно ще направи това и с вас.

За да не избухне, комендантът успя само да му каже:

— Senor, ние нямаме нужда от поучения как да си гледаме работата. Сеньорита Уитни е под наблюдение от момента, в който пристигна тази сутрин на летища Барахас. Уверявам ви, че ако някой изпусне дори и карфица на улицата и госпожица Уитни я вдигне, веднага ще попадне в затвора. Тя не е имала по-рано работа с испанската полиция.

— Тя не е дошла тук да вдига изпуснати по улицата карфици.

— А защо смятате е тук?

— И аз не съм сигурен. Мога само да ви кажа, че ще бъде нещо голямо.

— Колкото е по-голямо, толкова по-добре — отвърна самодоволно комендант Рамиро. — Ще следим всяко нейно движение.

Когато се събуди сутринта, замаяна от мъчителното спане в кревата, проектиран от Томас де Торкемада, Трейси си поръча лека закуска с горещо черно кафе и отиде до прозореца, гледащ към „Прадо“. Музеят представляваше внушителна крепост, изградена от камък и червени тухли, изпечени от местни материали, заобиколена от трева и дървета. Отпред се извисяваха две дорийски колони, а двойни стълбища от двете страни водеха нагоре до предния вход. На нивото на улицата имаше и два странични входа. Пред музея се редяха ученици и туристи от десетки страни и точно в 10.00 часа пазачите отвориха двата големи предни портала и посетителите започнаха да преминават през въртящата се врата в центъра и през двата странични входа.

Телефонът иззвъня и Трейси се стресна. Никой освен Гюнтер Хартог не знаеше, че е в Мадрид. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Ало?

— Buenos dias, senorita — чу се познат глас. — Обаждам ви се от Търговската камара в Мадрид, получих нареждания да направя всичко, за да може престоят ви в нашия град да бъде приятен.

— Откъде знаеш, че съм в Мадрид, Джеф?

— Сеньорита, Търговската камара знае всичко. Това първо посещение ли ви е тук?

— Да.

— Bueno! Тогава мога да ви покажа някои места. Колко възнамеряваш да останеш тук, Трейси?

Това беше важен въпрос.

— Не съм сигурна — отвърна безгрижно тя. — Колкото да си купя нещичко и да поразгледам забележителностите. А ти какво правиш в Мадрид?

— Същото — отвърна той в нейния дух. — Пазаруване и разглеждане на забележителности.

Трейси не вярваше в съвпадения, но този път Джеф Стивънс положително се намираше по същата причина — да открадне „Puerto“.

— Свободна ли си да вечеряме заедно? — запита той.

— Да — отвърна смело тя.

— Добре. Ще запазя маса в „Джоки“.

Трейси наистина не хранеше никакви илюзии по отношение на Джеф, но когато слезе от асансьора, пристъпи във фоайето и го видя, че я чака, някак си безпричинно се зарадва.

Джеф я хвана за ръката.

— Fantastico, querida! Изглеждаш великолепно — каза той.

Трейси бе подбрала много внимателно тоалета си. Носеше морскосин костюм от Валентино, с руска самурена кожичка около врата, лачени обувки и чанта с цвета на костюма.

Даниел Купър, седнал на малка кръгла маса в ъгъла на фоайето с чаша вино пред себе си, наблюдаваше как Трейси поздрави своя кавалер и почувства прилив на огромна енергия. Правдата е на моя страна, е казал Бог, аз съм негов меч и негово оръжие за отмъщение. Моят живот е покаяние и вие ще ми помогнете в моето възмездие. Аз ще те накажа.

Купър знаеше, че нито една полицейска сила в света не е достатъчно умна да залови Трейси Уитни. Но аз ще я заловя, мислеше си той. Тя принадлежи само на мен.

Трейси се беше превърнала в нещо повече от служебна задача за Даниел Купър. Превърнала се бе в идея-фикс. Той носеше снимките и досието й навсякъде със себе си и нощем, преди да си легне, ги разглеждаше с любов. Пристигна твърде късно в Биариц, за да я залови, изплъзна му се в Майорка, но сега, след като Интерпол попадна отново на следите й, Купър бе твърдо решен да не я изпуска повече.