Ако утрото настъпи

Оглавление

Лейтенант Дъркин натисна отново звънеца на входната врата. Искаше да посочи в доклада си, че е звънял три пъти, преди да предприеме насилствено влизане в сградата. Неговият колега пазеше отзад, така че не съществуваше опасност за бягство на крадеца. Той вероятно възнамеряваше да се скрие в някое от помещенията, но щеше да остане изненадан. Никой не можеше да се скрие от лейтенант Дъркин.

Когато лейтенантът посегна да звънне за трети път, входната врата неочаквано се отвори. Полицаят остана с отворена уста. На входа стоеше жена, облечена в прозрачна нощница, която не оставяше почти нищо за въображението. Лицето на жената беше намазано с нощен крем, а косата навита на ролки и завързана с кърпа.

— Какво става тук, за бога? — запита тя.

Лейтенант Дъркин преглътна.

— Аз… но коя сте вие?

— Елън Бранч. Гостенка съм на Лоуис Белами. Тя замина за Европа.

— Известно ми е. — Лейтенант Дъркин явно се обърка. — Но тя не ни е казвала, че ще има гостенка.

Жената на прага кимна с разбиране.

— В противен случай нямаше да е Лоуис, нали? Извинете, но не издържам повече на този шум.

Докато лейтенант Дъркин стоеше, гостенката на Лоуис Белами протегна ръка към бутоните на алармената инсталация, натиса поредицата номера от кода и шумът престана.

— Сега е по-добре — въздъхна тя. — Не мога да ви кажа колко съм доволна, че ви виждам тук. — Тя се засмя малко възбудено. — Тъкмо си лягах, когато алармената инсталация се задейства. Сигурна бях, че в къщата има крадци, а аз съм сама. Прислугата си отиде но обяд.

— Имате ли нещо против да, огледам вътре?

— Моля ви, дори настоявам.

На лейтенанта и на неговия помощник бяха необходими само няколко минути, за да се убедят, че в къщата няма никой.

— Всичко е спокойно — каза лейтенант Дъркин. — Тревогата е била фалшива. Сигурно нещо е задействало алармената инсталация. Човек не винаги може да разчита на тези електронни съоръжения. Ще повикам отделението по сигурността да провери инсталациите.

— И на мен много ми се иска същото.

— Е, трябва да вървим — каза лейтенантът.

— Благодаря ви много, че дойдохте. Сега се чувствам много по-сигурна.

Наистина има прекрасно тяло, помисли си Дъркин. Запита се как ли изглежда без тази маска от крем и без забрадката върху ролките за къдрене.

— Дълго ли ще останете тук, госпожице Бранч?

— Още една-две седмици, до завръщането на Лоуис.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, с удоволствие.

Трейси видя как полицейската кола тръгна в нощта. Тя въздъхна дълбоко с облекчение. Когато колата се изгуби от погледа й, тя изтича бързо на горния етаж, свали крема от лицето си, който бе намерила в банята, свали забрадката и нощницата на Лоуис Белами, облече своя черен работен комбинезон и излезе през входната врата, като зареди отново алармената инсталация.

Едва когато преполови пътя до Манхатън, тя осъзна дързостта на постъпката си. Засмя се, а усмивката се превърна в буен и невъздържан смях, затова се принуди да отбие колата от пътя и да спре. Смя се така, че от очите й рукнаха сълзи. Смееше се за първи път от година време. Чувстваше се великолепно.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Трейси започна да се отпуска едва след тръгването на влака от Пенсилванската гара. Всеки момент бе очаквала върху рамото й да се стовари тежка ръка и някакъв глас да каже: „Вие сте арестувана.“

Тя бе наблюдавала много внимателно качващите се във влака пътници и не забеляза нищо обезпокоително. Въпреки всичко Трейси бе напрегната до краен предел. Непрестанно си повтаряше, че не съществува вероятност за незабавно разкриване на кражбата. Но дори това да станеше, нямаше каквито и да било улики против пея. Конрад Морган я чакаше в Сейнт Луис с двадесет и пет хиляди долара. Пари, с които можеше да прави каквото си пожелае! В банката трябваше да работи цяла година за тези пари. Ще замина за Европа, замисли се Трейси, за Париж. Не. Не за Париж. С Чарлс трябваше да прекараме там медения си месец. Ще замина за Лондон. Там няма да се чувствам като затворничка. Случи се нещо твърде необикновено. Премеждието, през което току-що бе преминала, накара Трейси да се почувства друг човек. Сякаш се прероди.

Тя заключи вратата на купето, извади велурената торбичка й я отвори. В ръцете и заблестяха разноцветни багри. Имаше три огромни диамантени пръстена, смарагдова игла, сапфирена гривна, три чифта обеци и две огърлици — едната с рубини, другата с перли.

Тези бижута сигурно струват повече от един милион долара, смая се Трейси. Докато влакът се движеше, тя се отпусна на седалката и през ума й преминаха събитията от вечерта. Наемането на колата… пътуването до Сий Клиф… спокойствието на нощта… изключването на алармената инсталация и влизането в къщата… отварянето на сейфа… ужасът от задействалата се алармена инсталация, пристигането на полицията. Дори и за миг не им мина през ума, че жената с нощницата и забрадката на главата беше крадецът, когото търсеха.

Сега, седнала в самостоятелното си купе във влака за Сейнт Луис, Трейси доволно се усмихваше. Надхитрянето на полицията й достави голямо удоволствие. Да се намираш на ръба на опасността беше удивително въодушевяващо. Чувстваше се смела, умна и непобедима. Просто се чувстваше прекрасно.

На вратата на купето се почука. Трейси върна бързо бижутата във велурената торбичка и я пъхна в куфара си. После извади билета за влака и отключи на кондуктора.

В коридора на вагона обаче стояха двама мъже в сиви костюми. Единият от тях изглеждаше около тридесетгодишен, а другият десетина години по-стар. По-младият имаше привлекателна външност и атлетично телосложение. Брадата му беше масивна, носеше малки и хубави мустачки, очила с рогови рамки, зад които проблясваха интелигентни сини очи. По-старият беше с голяма глава, черна коса и едро тяло. Кафявите му очи имаха сурово изражение.