Ако утрото настъпи

• Предыдущая
• 15/131
• Следующая

Излезе отвън на двора. Там чакаше със запален мотор жълт затворнически автобус с решетки на прозорците. В него седяха вече пет-шест жени, охранявани от двама въоръжени пазачи. Трейси огледа лицата на своите спътнички. Върху лицето на едната се четеше предизвикателство, другата беше отегчена, а от останалите лъхаше отчаяние. Досегашният им живот бе вече приключил. Изгнанички, те щяха да бъдат заключени като животни в клетки. Трейси се питаше какви ли престъпления бяха извършили, имаше ли между тях невинни като нея и какво виждат самите те в нейното лице.

Пътуването до затвора сякаш беше безконечно, в автобуса бе задушно и смрадливо, но Трейси не забелязваше нищо. Беше потънала дълбоко в себе си и не забелязваше останалите си спътнички и буйната зеленина, край която се движеха. Намираше се в друго време и на друго място.

Виждаше се като малко момиченце на брега на океана, с майка си и баща си. Баща й я носеше на раменете си към водата и когато се разкрещя, баща й каза: „Не се дръж като бебе, Трейси“, после я цопна в студената, вода. Водата се затвори над главата й, тя започна да се задушава, но баща й я извади и отново я потопи. Оттогава изпитваше ужас от водата…

Аудиторията на колежа гъмжеше от студенти, родители и роднини. Бяха я избрали да произнесе прощалното слово. Тя говори в продължение на петнадесет минути и речта й преливаше от възвишен идеализъм, умни позовавания на миналото и блестящи мечти за бъдещето. Деканът й връчи почетния ключ на студентското братство Фи-Бета-Капа. Искам ти да го съхраняваш, обърна се Трейси към майка си, и изписалата се върху лицето на майка й гордост беше прекрасна.

Заминавам за Филаделфия, мамо. Назначиха ме на работа в една банка.

Извика я Ани Малер, най-добрата й приятелка. Ще обикнеш Филаделфия, Трейси. Тук има всевъзможни културни занимания. Градът е красив, а жените не достигат. Искам да ти кажа, че мъжете наистина са ненаситни! Мога да ти намеря място в банката, в която работя и аз…

Чарлс се любеше с нея. Тя наблюдаваше движещите се сенки по тавана и си мислеше: Колко ли момичета биха желали да са сега на мое място? Чарлс беше превъзходна партия. И веднага се засрами от мислите си. Обичаше го. Почувства как влиза в нея, как се разгорещява повече и повече, как накрая сякаш избухна и се задъха. И ти ли си готова? А тя го излъга и каза да. Нали ти беше хубаво? Да, Чарлс. Продължи да мисли. В това ли се състоеше всичко? И отново я завладя чувство за грях…

— Ей, ти! На тебе говоря. Да не си оглупяла, за бога? Хайде, да вървим!

Трейси вдигна глава и видя, че се намира в жълтия автобус. Той беше спрял в някакъв двор, ограден с мрачна тухлена ограда. Поредица от девет огради, с опъната отгоре им бодлива тел, ограждаха петстотинте акра обработваема площ и гори от землището на Южния женски затвор на Луизиана.

— Ставай! — заповяда пазачът. — Пристигнахме.

Пристигнахме в ада.

ПЕТА ГЛАВА

Яка надзирателка със сурово изражение на лицето и боядисана в тъмнокафяво коса се обърна към новопристигналите затворнички:

— Някои от вас ще останат тук дълго, много дълго време. Има само един начин да се справите — забравете всичко за външния свят. Може да направите тук престоя си лек или тежък. Тук съществува ред и вие сте длъжни да го спазвате. Ние ще ви казваме кога да ставате, кога да работите, кога да ядете, кога да ходите в тоалетните. Нарушите ли дори и малко нашия ред, ще съжалите, че сте се родили на този свят. Имаме желание всичко тук да е спокойно и знаем как да се справяме с размирничките. — Погледът й се плъзна върху Трейси. — Сега ще ви заведат на медицински преглед. След това ще се изкъпете на душовете и ще бъдете разпределени по килии. Утре сутринта ще получите трудовите си назначения. Това е всичко.

Надзирателката тъкмо си тръгваше, когато бледо девойче, застанало до Трейси, запита:

— Моля да ме извините, но…

Надзирателката се извърна бързо с освирепяло лице.

— Я си затваряй гадната уста. Ще говориш само тогава, когато те питат. Разбра ли? Това важи и за останалите гаднярки.

Тонът и думите й въздействаха като шок върху Трейси. Надзирателката даде знак на две пазачки в дъното на помещението.

— Изведете тези кучки оттук.

Изкараха всички от помещението и ги подкараха като стадо по дълъг коридор. После ги натикаха в обширна зала, облицована с бели плочки, в която до маса за прегледи стоеше дебел мъж на средна възраст с мръсна престилка.

Една от полицайките извика: „Наредете се!“, и подреди жените на дълга опашка.

Човекът с мръсната престилка каза:

— Уважаеми дами, аз съм доктор Гласко. Съблечете се!

Жените започнаха да се споглеждат в недоумение. Една от тях запита:

— Докъде да се…

— Не знаете ли какво, по дяволите, означава да се съблечете? Свалете си дрехите — всичките!

Жените започнаха бавно да се събличат. Едни изпитваха свян, други гняв, а трети останаха равнодушни. Отляво на Трейси стоеше силно разтреперана петдесет-годишна жена, а отдясно трогателно слабичко девойче на не повече от седемнадесет години. Кожата му бе покрита с акне. Докторът даде знак на първата от редицата.

— Лягай на масата и вдигни крака върху стъпенките!

Жената се поколеба.

— Хайде! Задържаш опашката!

Тя се подчини. Докторът вкара разширител във влагалището й. Докато сондираше, я запита:

— Да имаш някаква венерическа болест?

— Нямам.

— Скоро ще разберем дали е така.

Върху масата я замести втора жена. Когато докторът започна да вкарва същия разширител, Трейси извика:

— Почакайте за момент.

• Предыдущая
• 15/131
• Следующая