Ако утрото настъпи

Оглавление

Предложение: Тъй като липсва конкретно доказателствно за вината на Романо, ще се наложи нашият клиент да му изплати застрахователната полица. Второ. Безполезно ще е да се иска от Трейси Уитни да възстанови картината или да заплати обезщетение, тъй като тя няма нито представа къде се намира картината, нито пък, както вече разбрах, разполага с някакви авоари. Освен всиичко това тя ще прекара следващите петнадесет години в женския затвор на Южна Луизиана.“

Даниел Купър се спря за миг, за да помисли за Трейси Уитни. Предположи, че останалите мъже биха я сметнали за красива. Запита се, без какъвто и да е интерес какво ли ще стане с нея след петнадесет години затвор. Това нямаше нищо общо с него.

Даниел Купър подписа отчета и се замисли дали има време да си вземе още един душ.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Стария железен панталон настани Трейси в пералнята. От тридесет и петте затворнически длъжности работата в пералнята се смяташе за най-лошата. Огромното горещо помещение бе изпълнено с перални машини и дъски за гладене, а пратките за пране пристигаха безконечно. Пълненето на пералните машини, изваждането на прането от тях и мъкненето на тежките кошници до гладачницата представляваха безсмислен и изтощителен труд.

Работата започваше в 6.00 и на затворничките им се разрешаваше десетминутна почивка на всеки два работни часа. Към края на деветчасовия работен ден повечето жени припадаха вече от изтощение. Трейси вършеше механично работата си и потънала в собствените си размисли, не разговаряше с никого.

Ърнестин Литълчеп чу за назначението на Трейси и подхвърли:

— Стария железен панталон си е паднала по задника ти.

— Не ми пука от нея — отвърна Трейси.

Ърнестин Литълчеп погледна озадачено.

Пред нея стоеше една напълно различна жена от онова стреснато младо момиче, което докараха преди три седмици в затвора. Нещо я беше променило и Ърнестин Литълчеп изгаряше от любопитство да узнае причината. На осмия ден след изпращането й в пералнята Трейси бе посетена в ранния следобед от една надзирателка, която й съобщи:

— Местят те. Имаш назначение за кухнята.

Най-мечтаната работа в затвора.

В затвора имаше два вида порцион: затворничките се хранеха с някакви буламачи, сандвичи с кренвирши, фасул или отвратителни гозби, приготовлявани в огромни глинени гювечета, докато храната на надзирателките и на служителите в затвора се приготовляваше от професионални готвачи. Менюто им включваше печено месо, прясна риба, пържоли, пилета, пресни зеленчуци и плодове и най-изкусителни десерти. Работещите в кухнята затворнички имаха достъп до тези храни и се възползваха най-широко от тях.

Когато Трейси отиде в кухнята, тя не се учуди особено много, когато видя там и Ърнестин Литълчеп.

Трейси пристъпи към нея.

— Благодаря ти — каза тя и се принуди с голямо усилие да придаде известна приятелска нотка в гласа си.

Ърнестин само изсумтя и не каза нищо.

— Как убедихте Стария Железен панталон да ме премести?

— Тя вече не е при нас.

— Какво й се е случило?

— Тук си имаме една системка. Ако някоя надзирателка се окаже проклетница и започне да ни притеснява, ние я чупим.

— Искаш да кажеш, че директорът се вслушва?…

— Глупости. Какво общо има директорът с това?

— Тогава как успяхте?…

— Много лесно. Когато надзирателката, която искаме да чупим, е дежурна, се подхващат разни караници. Посипват се какви ли не оплаквания. Някоя затворничка започва да се жалва например, че Стария железен панталон я опипала. На следващия ден някоя изписква, че са й задигнали нещо от килията, да речем радиото, което естествено се оказва в стаята на Стария железен панталон. Така се изпари и Стария железен панталон. Този затвор се управлява от нас, а не от надзирателките.

— Защо си тук? — запита Трейси. Не проявяваше никакъв интерес към отговора. Важното беше да се завърже някакво приятелство с тази жена.

— Не беше грешка на Ърнестин Литълчеп, повярвай ми. Цяла тайфа момичета работеха за мен.

Трейси я погледна.

— Искаш да кажеш като?… — Тя се подвоуми.

— Крадли? — тя се изсмя. — Нее. Работеха като домашни ирислужнички по големите домове. Бях открила собствено бюро за настаняване на работа. Имах поне двайсетина момичета. Разни фрашкани с пари баровци даваха всичко само и само да си намерят добри прислужнички. Правех страшна реклама из най-добрите вестници и когато ми се обаждаха, пращах при тях от моите момичета. Те се настаняваха по домовете им и когато техните работодатели отиваха на работа или излизаха вън от дома, обираха им сребърните прибори, скъпоценности, кожени палта и каквото и да е друго и офейкваха — Ърнестин въздъхна. — Ако ти кажа колко шибани пари изцицкахме, без да плащаме данъци за тях, просто няма да ми повярваш.

— А как те хванаха?

— Намеси се шибаният пръст на съдбата, гълъбче. Едно от моите девойчета прислужавало на обяд в къщата на кмета, когато неговата гостенка, някаква си дърта дама, се оказала жената, при която работила и офейкала същата тази прислужничка. Полицията я заловила и когато я понатиснали, взела, че пропяла и изпълнила цялата ария, и ето ти я сега тука бедната стара Ърнестин.

Двете стояха сами край една печка.

— Не мога да остана повече тук — прошепна Трейси. — Трябва да се погрижа за нещо отвън. Ще ми помогнеш ли да избягам?

— Я вземи да обелиш оня лук. За довечера трябва да готвим овнешко задушено.

И си отиде.

Клюкарската мрежа в затвора работеше невероятно добре. Затворничките научаваха за предстоящите събития много преди действително да са се случили. Затворнички, известни като „плъхове“, изравяха изоставени доклади, подслушваха телефонни разговори, четяха пощата на директора, после цялата информация се обработваше и разпращаше до важните затворнички. Списъкът на тези затворнички се оглавяваше от Ърнестин Литълчеп. Трейси виждаше как надзирателките и затворничките се съобразяват с Ърнестин. Когато останалите обитателки на затвора разбраха, че Ърнестин стана защитник на Трейси, никой не смееше повече да я закача. Трейси очакваше най-внимателно кога Ърнестин ще посегне на нея, но едрата чернокожа се държеше на разстояние. Защо ли, учудваше се Трейси.