Ако утрото настъпи

Оглавление

115

Прекарваше почивката си някъде из Карибско море. Джеф беше дошъл да й поднесе някакви диаманти, но после скочи в морето и изчезна. Тя се опита да му помогне, но той се изхлузи от ръцете й. Водата го заля. Почувства, че се задушава и се дави.

После чу как в самолета влязоха работници.

— Помощ! — извика тя. — Моля, помогнете ми!

Викът се отрони като шепот от устата й и никой не я чу.

Огромните контейнери започнаха да се плъзгат по релсите и да излизат от самолета.

Трейси бе изпаднала в безсъзнание, когато натовариха нейния контейнер в един от камионите на „Брюсиер и Сие“. На пода на транспортния самолет остана подареният й от Джеф шал.

Трейси дойде на себе си от нахлулата в контейнера ярка светлина, когато някой повдигна брезента. Тя отвори очи. Камионът се намираше вече в склада.

Там стоеше Джеф и й се усмихваше.

— Успя — каза той. — Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Тя едва видя как Джеф взе поставената до нея кутия.

— Ще се срещнем в Лисабон. — Той се обърна, за да си тръгне, после спря и я погледна. — Изглеждаш ужасно, Трейси. Добре ли си?

Едва успя да каже:

— Джеф, аз…

Но той си бе вече тръгнал. Трейси едва си спомняше какво се случи след това. На дъното на склада тя се преоблече и някаква жена й каза:

— Изглеждате болна, госпожице. Искате ли да повикам лекар?

— Не желая никакви лекари — прошепна Трейси.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Летището. Трябва да ида на летището.

— Такси — промълви тя. — Такси.

Жената за миг се подвоуми, после повдигна рамене.

— Добре. Ще повикам такси. Чакайте тук.

Трейси чувстваше, че лети, издига се все по-високо и по-високо и стига чак до слънцето.

— Таксито ви пристигна — каза някакъв мъж.

Как й се искаше хората да престанат да я безпокоят. Единственото й желание бе да си легне.

— Къде желаете да отидете, госпожице? — запита шофьорът.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева.

Чувстваше се толкова болна, че не можеше да се качи на самолета. Щяха да я спрат и да извикат лекар. Щяха да започнат да я разпитват. А изпитваше остра нужда да поспи поне няколко минути, след което щеше да се почувства добре.

— Къде отиваме, моля? — попита вече нетърпеливо гласът.

Нямаше къде да ходи. Тя подаде на шофьора адреса на резервната квартира.

Полицията я подложи на кръстосан разпит за диамантите и понеже отказваше да отговаря, те се ядосаха, заключиха я сама в стая и пуснаха отоплението, докато вътре стана адски горещо. Когато горещината не можеше повече да се понася, започнаха да пускат леден въздух и по стените се образуваха ледени висулки.

Трейси се измъкна от ледения въздух и отвори очи. Оказа се, че лежи в легло и цялото й тяло се тресе необуздано от студ. Под нея имаше одеяло, но тя нямаше сили да се пъхне под него. Дрехите й бяха просмукани от пот, а лицето и вратът — мокри.

Ще умра тук. А къде се намирам?

Резервната къща. Намирам се в резервната къща. Това й се стори толкова смешно, че започна да се смее, а смехът премина в пристъп на кашлица. Всичко се обърка. В края на краищата не успя да се измъкне. Полицията претърсва сега целия Амстердам и ще я открие: значи госпожица Уитни е имала запазен билет в швейцарските авиолинии и не го е използвала? Тогава със сигурност е още в Амстердам.

Чудеше се откога ли лежи в това легло. Вдигна ръка да погледне часовника си, но циферблатът й се стори размътен. Виждаше всичко около себе си двойно. В малката стая имаше две легла, две тоалетни масички и четири стола. Треперенето престана и тялото й отново пламна. Искаше й се да отвори прозореца, но нямаше сили да се помръдне. В стаята пак стана студено.

Отново се озова в самолета, затворена в контейнера, тя пищеше за помощ.

Успя! Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Джеф взе диамантите и сега вероятно пътува за Бразилия с нейния дял от парите. Там ще се забавлява с някоя от приятелките си и ще й се присмива. Отново я надхитри. Мразеше го. Не. Не беше вярно. Не, вярно е. Презираше го.

Тя ту изпадаше в умопомрачение, ту отново идваше на себе си. Коравата бейзболна топка летеше към нея, Джеф я сграбчи в прегръдките си и я блъсна на земята, устните му доближиха нейните, после двамата отидоха на вечеря. Знаеш ли, че си нещо изключително, Трейси?

Предлагам ви реми, чуваше тя гласа на Борис Мелников.

Тялото й отново неудържимо се разтрепери, тя се намираше в експрес, който летеше през някакъв тунел, и тя знаеше, че щом стигнат края на тунела, ще умре. Всички пътници успяха да слязат с изключение на Алберто Форнати. Той бе гневен, раздрусваше я и й крещеше:

— За бога! — викаше той. — Отвори очи! Погледни ме!

Трейси отвори очи със свръхчовешки усилия и видя, че над нея се е надвесил Джеф. Лицето му беше бледо, а гласът — гневен. Тя, разбира се, продължаваше да сънува.

— Откога си в това състояние?

— Ти си в Бразилия — промълви тя.

След това отново потъна някъде и не си спомняше вече нищо.

Когато предадоха на инспектор Тринян шала с инициалите ТУ, намерен на пода на товарния самолет на Еър Франс, той дълго време не свали поглед от него. После каза:

— Повикайте Даниел Купър!

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Живописното селце Алкмаар, разположено на северозападния бряг на Холандия и обърнато с лице към Северно море, представлява известна туристическа атракция, но туристите рядко посещават една покрайнина в източната му част. Джеф Стивънс бе прекарал на няколко пъти почивките си тук с една стюардеса от КЛМ, от която понаучи малко холандски. Той си спомняше добре мястото. Тук местните жители си гледаха своята собствена работа и не проявяваха прекалено любопитство към външните посетители. Мястото се оказа чудесно и той реши да я скрие там.