Ако утрото настъпи

Оглавление

100

В Майорка са известни около двеста пещери, но най-интересна е „Пещерата на дракона“, която се намира до Порто Кристи, на около един час от Палма. Древната пещера се спуска дълбоко под земята и има огромни сводести кухини, украсени със сталагмити и сталактити, потънали в гробовно мълчание, освен когато между тях не ромолят криволичещи подземни поточета с вода, преливаща в зелено, синьо или бяло, като всеки цвят сочи степента на огромните дълбочини.

Пещерата е истинска страна на чудесата, с архитектура в бледите тонове на слоновата кост, с безкрайна плетеница от лабиринти, неясно осветени от умело поставени лампи.

На никого не е разрешено да влиза в пещерата без водач, но от момента, в който тя се отваря сутрин за посещение, туристите я изпълват веднага.

Трейси избра съботния ден за посещение на пещерата, понеже тогава е най-многолюдно и е претъпкано от стотици туристи, надошли от всички краища на света. Тя си купи билет на малкото гише и се изгуби сред тълпата. Даниел Купър и двама полицаи на комендант Марсе я следваха отблизо. Един екскурзовод поведе посетителите по тесни каменни пътечки, станали хлъзгави от капещи сталактити, сочещи обвинително надолу като пръсти на скелети.

Наоколо се виждаха ниши, в които посетителите можеха да се отклоняват от пътеките и да се полюбуват на калциевите образувания, наподобяващи огромни птици, необикновени животни и дървета. По продължение на неясно осветените пътеки имаше и тъмни места и Трейси изчезна точно в едно от тях.

Даниел Купър се втурна бързо напред, но тя вече бе изчезнала от погледа. Натискът на тълпата, която прииждаше надолу по стълбите, не му даваше възможност да я открие. Той не можеше да определи дали Трейси е пред или зад него. Замисля нещо, каза си Купър. Но как? Къде? Какво?

В една подземна зала колкото арена, в долните части на пещерата, с лице към Голямото езеро, е изграден римски амфитеатър. За зрителите, идващи да гледат организираните на всеки час спектакли, са монтирани каменни пейки. Посетителите заемат местата си на тъмно и така чакат началото на представлението.

Трейси намери десетата редица пейки и седна на двадесетото място. Мъжът на двадесет и първото място се обърна към нея.

— Някакви проблеми?

— Никакви, Гюнтер. — Тя се наведе и го целуна по бузата.

Той каза нещо и тя се наведе, за да го чуе сред глъчката около тях.

— Мисля, че е най-добре да не ни виждат заедно, в случай че ни следят.

Трейси се огледа в огромната и претъпкана пещера.

— Тук сме на сигурно място. — Тя го погледна, изпълнена с любопитство. — Сигурно е нещо важно.

— Така е. — Той се приведе по-близо до нея. — Един богат клиент има голямо желание да се сдобие с една картина от Гоя, наречена „Puerto“. Ще плати в брой половин милион долара на онзи, който успее да му я достави. Това е извън моите възможности.

Трейси се замисли.

— Правени ли са други опити?

— Честно казано, да. Според мен обаче изгледите за успех са нищожни.

— Къде се намира картината?

— В музея „Прадо“ в Мадрид.

— Прадо!

Думата, която блесна веднага в ума на Трейси, беше невъзможно.

Гюнтер се беше навел много близо до нея и й говореше на ухото, без да обръща внимание на глъчката около тях, докато арената все повече и повече се изпълваше със зрители.

— Работата изисква много голяма находчивост. Ето защо си помислих за теб, скъпа Трейси.

— Поласкана съм — отвърна Трейси. — Половин милион долара, казваш?

— Освободени от всякакви задължения и тежести.

Представлението започна и изведнъж гласовете утихнаха. Невидими лампи започнаха да разпръскват бавно светлина, огромната пещера се изпълни с музика. Средата на сцената представляваше самото голямо езеро, намиращо се точно пред насядалата публика. Иззад един сталагмит се показа гондола, осветена от скрити прожектори. В нея седеше органист, изпълващ въздуха с мелодични звуци, които се понесоха по водата. Зрителите наблюдаваха захласнати как многоцветни светлини разрязват мрака, гондолата пресича бавно езерото и музиката накрая бавно замира.

— Фантастично! — удиви се Гюнтер. — Заслужава си човек да дойде тук само заради това зрелище.

— Обожавам пътуването — каза Трейси. — И знаеш ли кой град винаги съм мечтала да видя, Гюнтер? Мадрид.

Застаналият на изхода на пещерата Даниел Купър видя как Трейси излиза. Тя беше сама.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Хотел „Риц“ на Plaza de la Lealtad в Мадрид се смята за най-добрия хотел в града и повече от век дава подслон и храна на монарси от десетина европейски страни. Тук са преспивали президенти, диктатори и милиардери. Трейси бе слушала толкова много за „Риц“, че действителността малко я разочарова. Фоайето изглеждаше овехтяло и оръфано.

Помощник-управителят придружи Трейси до резервирания от нея апартамент 411–412 в южното крило на хотела откъм Calle Felipe V.

— Вярвам, че апартаментът ще задоволи вашите изисквания, госпожице Уитни.

Трейси отиде до прозореца и погледна навън. Долу, точно насреща през улицата, се намираше музеят „Прадо“.

— Намирам го чудесен, благодаря ви.

Апартаментът се изпълваше със силните звуци от оживеното улично движение, но в замяна на това й предлагаше онова, което искаше: птичи поглед към музея „Прадо“.

Трейси си поръча лека вечеря в стаята и си легна рано. Когато легна в леглото, реши, че опитът да се спи в него представлява една от съвременните форми на средновековно изтезание.

Поставеният на пост детектив във фоайето бе сменен в полунощ от свой колега.

— Не е напускала стаята си. Мисля, че спи.