Ако утрото настъпи

• Предыдущая
• 58/131
• Следующая

Тя чу кондуктора да казва:

— Всички да се качват!

Трейси изпадна в паника. Да не би да й бяха казали, че ще я чакат на перона? Положително е така. Ако остане във влака, можеха да я обвинят в опит за бягство, а това щеше да усложни нещата. Трейси грабна куфара си, отвори вратата на купето и излезе бързо в коридора.

Кондукторът приближи.

— Тук ли слизате, госпожо? — запита я той. — По-добре побързайте. Нека да ви помогна. Жена във вашето положение не бива да вдига тежки предмети.

Тя учудено го погледна.

— Жена в моето положение ли?

— Не се притеснявайте. Вашите братя ми казаха, че сте бременна, и ме помолиха да ви наглеждам.

— Моите братя?…

— Приятни хора. Наистина изглеждаха разтревожени за вас.

Всичко около Трейси се завъртя и се обърна с главата надолу.

Кондукторът пренесе куфара до края на вагона и помогна на Трейси да слезе. Влакът бавно потегли.

— Знаете ли къде отидоха братята ми? — извика Трейси.

— Не, госпожо. След като слязоха от влака, взеха такси.

Заедно с откраднати бижута за един милион.

Трейси се упъти към летището. Това бе единственото място; което й мина през ума. След като са взели такси, това означаваше, че не са разполагали със собствен превоз и положително са искали да се махнат колкото може по-скоро от града. Тя също нае такси и седна в него, изпълнена от гняв заради онова, което й бяха сторили, пламнала от срам, че успяха така лесно да я изиграят. Но и двамата постъпиха ловко. Дори много ловко. Наистина бяха твърде убедителни. Кръвта нахлу в главата й, като си помисли как се хвана на прастарата въдица за добрия и за лошия полицай.

За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

Кога ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

Бюрото? По всяка вероятност и двамата се криеха от закона. Тя обаче щеше да си върне бижутата. Много неща й минаха през главата, за да се остави да я надхитрят двама изнудвачи. Налагаше се да пристигне навреме на летището.

Тя се приведе от мястото си и каза на шофьора:

— Може ли да побързате, моля?

Двамата стояха на опашката на качващите се в самолета пътници и в началото тя не успя да ги разпознае. По-младият, който се бе представил за Томъс Бауърс, вече не носеше очила, очите му от сини, сега бяха сиви нямаше и мустаци. Другият, Денис Тревър, с гъста черна коса, сега беше напълно плешив. Въпреки всичко тя ги разпозна. Не бяха имали време да си сменят дрехите. Те почти достигнаха изхода, когато Трейси се изравни с тях.

— Забравихте нещо — обърна се Трейси към тях. Двамата се обърнаха стреснати. По-младият се намръщи.

— Какво правите тук? На гарата трябваше да ви чака кола, за да ви отведе. — От южняшкия му акцент сега нямаше и следа.

— Защо тогава да не се върнем заедно да я потърсим? — предложи Трейси.

— Не можем. Възложен ни е друг случай — обясни Тревър. — Налага се да вземем този самолет.

— Първо ми върнете бижутата — настоя Трейси.

— Съжалявам, но не може — отвърна Томъс Бауърс.

— Ще ни послужат като веществени доказателства. Допълнително ще ви изпратим разписка.

— Не. Нямам нужда от вашата разписка. Искам си бижутата.

— Съжалявам — каза Тревър. — Длъжни сме да ги задържим.

Те стигнаха, до изхода. Тревър подаде бордната си карта на служителя. Трейси се огледа отчаяно, видя наблизо полицая на летището и извика:

— Полиция! Полиция!

Двамата мъже уплашено се спогледаха.

— Какво правите, по дяволите? — изсъска Тревър. — Всичките ли искате да ни арестуват?

Полицаят се приближи към Трейси.

— Да, госпожице? Случило ли се е нещо?

— О, нищо не се е случило — отвърна весело Трейси. — Тези двама прекрасни господа намериха изгубените от мен ценни бижута и искат да ми ги върнат. Опасявах се, че трябва да се обърна към ФБР.

Двамата се спогледаха с ужасени погледи.

— Те предложиха да ви помоля да ме придружите до някое такси.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Трейси се обърна към двамата.

— Сега вече няма никаква опасност да ми върнете бижутата. Този чудесен полицай ще се погрижи за мен.

— Всъщност, много по-добре ще е, ако ние…

— Не, не, настоявам да ми ги върнете сега — упорстваше Трейси. — Зная, че държите да не изпуснете самолета.

Двамата погледнаха полицая, после отново безпомощно се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Том Бауърс бръкна с голямо неудоволствие в джоба си и извади велурената торбичка.

— Благодаря — каза Трейси. — Тя пое торбичката, отвори я и погледна вътре. — Слава богу. Всичко е тук.

Том Бауърс направи последен опит.

— Защо за по-сигурно не я задържим ние, докато…

— Това не е необходимо — отвърна бързо Трейси. Тя отвори чантата си, пъхна вътре торбичката и извади две банкноти по пет долара. Подаде на всеки по една. — Ето ви по един скромен подарък в знак на голямата ми благодарност за онова, което направихте за мен.

Всички останали пътници бяха вече преминали през изхода.

— Последно повикване. Трябва вече да се качвате, господа — покани ги служителят на летището.

— Отново ви благодаря. — Трейси сияеше, когато си тръгна с полицая. — Голяма рядкост е да срещнете честни хора в днешни времена.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Том Бауърс, по рождение Джеф Стивънс, седна до прозореца и се загледа навън. Той вдигна носната си кърпа към очите, а раменете му се разтресоха.

Седналият до него Денис Тревър, известен още и като Брандън Хигинс, учудено го погледна.

— Хей — обърна се той към Джеф. — Та това са само пари. Не си струва да се плаче за пари.

• Предыдущая
• 58/131
• Следующая