Ако утрото настъпи

Оглавление

Светлината в сините му очи сякаш започваше да трепти.

— Искам да кажа, че въобще не сте ходили в Сейнт Луис. Никога не сте имали намерение да ме посрещате там.

— Разбира се, че отидох. Ти взе бижутата и аз…

— Вие изпратихте двама души да ми ги отмъкнат.

Върху лицето на Конрад Морган се изписа озадачено изражение.

— Нищо не разбирам.

— Първоначално си помислих, че от вас е изтекла информация, но не е така, нали? Вие сте този, който е измислил всичко. Вие ми казахте, че лично сте купили влаковия ми билет, така че сте единственият, който е знаел номера на моето купе. Използвах чуждо име, бях с променена външност, но въпреки това вашите хора знаеха къде точно да ме открият.

Върху херувимското му лице се изписа изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ти откраднали бижутата?

Трейси се усмихна.

— Опитвам се да ви кажа, че не успяха.

Този път изненадата върху лицето на Морган беше истинска.

— И бижутата са у теб?

— Точно така. Вашите приятели бързаха толкова много да хванат самолета, че ми ги оставиха.

Морган я огледа внимателно за миг.

— Извини ме — каза той.

Морган излезе през някаква тайна врата, а Трейси се отпусна напълно успокоена на кушетката.

Конрад Морган се бави около петнадесетина минути. Когато се върна, лицето му изразяваше пълно объркване.

— Страхувам се, че е станала някаква грешка. Голяма грешка. Ти, госпожице Уитни, се оказа много умна дама. — Усмихна се с възхищение. — А сега ми дай бижутата и…

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Наложи се да ги крада два пъти. Това прави петдесет хиляди долара, господин Морган.

— А не — отвърна решително той. Очите му престанаха да блещукат. — Страхувам се, че не мога да ти дам толкова много пари за тях.

Трейси се изправи на крака.

— Чудесно. В такъв случай ще опитам да намеря друг човек в Лас Вегас, който смята, че си струват тези пари.

Тя се упъти към вратата.

— Петдесет хиляди долара, казваш? — запита Конрад Морган.

Трейси кимна.

— Къде са бижутата?

— Заключени са в една багажна камера на гара Пен. Веднага щом получа парите, при това в брой, и ме настаните в такси, ще ви дам ключа от камерата.

Конрад Морган въздъхна тежко в знак на поражение.

— Ти спечели.

— Благодаря ви — отвърна весело Трейси. — За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Даниел Купър се досети за причината, поради която Дж. Дж. Ренолдс свикваше тази сутрин заседание в кабинета си, защото детективите на компанията бяха получили предния ден паметна бележка за обира на Лоуис Белами, станал седмица по-рано. Даниел Купър ненавиждаше заседанията. Противно му беше да слуша глупости.

Той пристигна в кабинета на Дж. Дж. Ренолдс с четиридесет и пет минутно закъснение, тъкмо когато Ренолдс беше по средата на своето изложение.

— Чудесно, че успя да наминеш — подхвърли саркастично Дж. Дж. Ренолдс.

Отговор не последва. Само си губя времето, реши Ренолдс. Купър не разбираше от сарказъм — или от каквото и да е друго, поне според Ренолдс. Той знаеше само как да залавя криминални престъпници. В това отношение беше истински гений, признаваше го и Ренолдс.

В кабинета седяха трима от най-известните детективи на агенцията: Дейвид Суифт, Робърт Шифър и Джери Дейвис.

— Вие ще прочетете доклада за обира у Белами — каза Ренолдс, — но се появи и нещо ново. Стана ясно, че Лоуис Белами е братовчедка на полицейския комисар. Той вдигна ужасна врява.

— А какво е предприела полицията? — запита Дейвис.

— Крият се от пресата. Не бива да ги обвиняваме за това. Патрулите са действали като филмови звезди. Те всъщност са разговаряли с крадлата, която са открили в къщата, и после са я изпуснали.

— В такъв случай би трябвало да разполагат с точното й описание — подхвърли Суифт.

— Разполагат с точното описание на нощницата й — отвърна със смразяващ поглед Ренолдс. — Толкова се впечатлили от фигурата й, че чак мозъците им са се размекнали. Не знаят дори цвета на косата й. Носела е някаква забрадка, а лицето й било намазано с крем. Описват я като двадесет и пет годишна жена, с фантастичен бюст и задник. Не съществува абсолютно никаква следа. Не разполагаме и с никаква изходна информация. Нищо.

Даниел Купър се обади за първи път.

— Разполагаме.

Всички извърнаха погледи към него, изпълнени с различна степен на ненавист.

— Какво имаш предвид? — запита Ренолдс.

— Зная коя е жената.

Когато Купър прочете предната сутрин бележката, той реши като първа логична стъпка да огледа къщата на Белами. Логичните действия бяха за Даниел Купър като методичността на разума господен, основното решение на всички проблеми, с логични действия трябва винаги да се подхожда от самото начало. Купър отиде до голямата къща на Белами на Лонг Айлънд, хвърли и един-единствен поглед и без да слиза от колата, зави в обратна посока и се върна в Манхатън. Беше разбрал всичко, което го интересуваше. Къщата стоеше уединена от останалите, наблизо не минаваше обществен транспорт, което означаваше, че крадецът е можел да се добере до нея единствено с кола.

Купър започна да излага своите съображения на събралите се в кабинета на Ренолдс хора.

— Тъй като по всяка вероятност тя не е имала желание да използва собствената си кола, защото е можела да бъде проследена, си е послужила с откраднато или с взето под наем превозно средство. Реших първо да опитам с агенциите за даване на коли под наем. Допуснах, че би наела кола от Манхатън, защото така би могла да прикрие по-лесно следите си.