Ако утрото настъпи

Оглавление

— Съгласен съм.

— Meraviglioso! Sono contenta!

Длъжна си да си доволна, кучко такава, помисли си Халстън. Но той нямаше от какво да недоволства. Беше осигурен до края на живота си. Той хвърли последен поглед на смарагда и го пусна в джоба си.

— Ще ви издам чек по сметката на магазина.

— Bene, signore.

Халстън написа чека и й го подаде. Щеше да получи четиристотинте хиляди долара на госпожа Пи Джи Бенеке в брой. Питър щеше да осребри чека, а той щеше да размени чека на графинята с чек на името на братя Паркър и да пъхне разликата в джоба си. Щеше да уреди работата с Питър така, че чекът за двеста и петдесетте хиляди долара изобщо да не фигурира в месечния отчет на братята. Сто и петдесет хиляди долара!

Халстън вече, чувстваше топлината на френското слънце върху лицето си.

Обратният път с таксито до магазина сякаш трая само няколко секунди. Халстън си представи щастието на госпожа Бенеке, когато й съобщи новината. Не само че откри търсения от нея скъпоценен камък, но я спаси от мъчителния живот във ветровитата и стара селска къща.

Когато Халстън влезе в магазина, Чилтън се обърна към него:

— Сър, един клиент желае да…

Халстън махна весело с ръка.

— После!

Нямаше време за клиента. Нито сега, нито когато и да е. От сега нататък него щяха да го чакат. Щеше да пазарува от Хермес, Гучи и Ланвин.

Халстън влезе развълнуван в кабинета си, затвори вратата, постави смарагда върху бюрото пред себе си и набра един телефонен номер.

— Хотел „Дорчестър“ — прозвуча гласът на телефонистката.

— Госпожа Пи Джи Бенеке.

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Халстън леко си подсвирваше. Гласът на телефонистката отново прозвуча.

— Съжалявам, госпожа Бенеке е напуснала апартамента.

— Тогава позвънете в апартамента, в който се е преместила.

— Госпожа Бенеке е напуснала хотела, господине.

— Това не е възможно. Тя…

— Ще ви свържа с рецепцията.

В слушалката се чу мъжки глас.

— Рецепцията слуша. С какво мога да ви услужа.

— В кой апартамент е настанена госпожа Пи Джи Бенеке?

— Госпожа Бенеке напусна хотела още тази сутрин. Положително има някакво обяснение. Може би някой неочакван и спешен случай.

— Може ли да ми съобщите на кой адрес се намира сега, моля. Има нещо…

— Съжалявам. Не е оставила никакъв адрес.

— Не може да бъде.

— Самият аз оформих напускането на госпожа Бенеке. Уверявам ви, че не е оставила никакъв адрес.

Сякаш някой го сръга в стомаха. Халстън постави бавно и смутено слушалката. Налагаше се да намери начин да се свърже с нея, за да й съобщи, че най-сетне е намерил смарагда. Междувременно трябваше да си изтегли обратно чека за двеста и петдесетте хиляди долара, който издаде на графиня Мариса.

Той набра бързо телефона на хотел „Савоя“.

— Апартамент двадесет и шести.

— Кого търсите, моля?

— Графиня Мариса.

— Един момент, моля.

Преди още да му беше отговорила телефонистката, някакво ужасно предчувствие подсказа на Грегъри Халстън катастрофалната новина, която щеше след малко да научи.

— Съжалявам. Графиня Мариса е напуснала хотела.

Той затвори телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва набра телефонния номер на банката.

— Свържете ме с главния счетоводител… Бързо! Искам да спра изплащането на един чек.

Но, разбира се, беше вече закъснял. Халстън беше продал един смарагд за сто хиляди долара и бе купил отново същия смарагд за двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън седеше зашеметен на стола и се питаше как ще обясни сега всичко това на братя Паркър.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

За Трейси всичко това представляваше начало на нов живот. Тя си купи красива стара къща от осемнадесети век на площад Итън 45 — блестяща, приятна и превъзходна за приеми. Къщата имаше „Кралица Ан“ — британски жаргон за предна градина, и „Мери Ан“ — задна градина, в които цветята през различните сезони бяха разкошни. Гюнтер помогна на Трейси в обзавеждането на къщата и преди още да бяха приключили с работата си, тя се превърна в лондонска забележителност.

Гюнтер представи Трейси като заможна млада вдовица, чийто съпруг беше натрупал богатството си от вносно-износна търговия. Трейси пожъна моментално успех; красива, интелигентна и очарователна, тя много скоро бе обсипана от покани.

От време на време Трейси предприемаше кратки пътувания до Франция, Белгия и Италия и всеки път двамата с Гюнтер печелеха по нещо.

Под настойничеството на Гюнтер Трейси изучи Almanack de gotha и „Перове и барони от Дебре“, авторитетните книги, даващи подробна информация за всички кралски особи и титли в Европа. Трейси се превърна в хамелеон, в експерт по гримиране, маскиране и използване на разнообразни акценти. Снабди се с половин дузина паспорти. В отделните страни се представяше за английска херцогиня, френска стюардеса или южноамериканска наследничка. Само за една година натрупа повече пари, отколкото биха й били необходими до края на живота. Създаде фонд, от който правеше щедри и анонимни дарения на организации, подпомагащи бивши затворнички, уреди да се изплаща голяма ежемесечна пенсия на Ото Шмит. Вече не я занимаваше мисълта да се откаже от своята дейност. Обожаваше предизвикателството да надхитрява умните и богати хора. Вълнението от всяка смела акция й въздействаше като наркотик и Трейси установи, че непрестанно изпитва необходимост от нови и по-големи предизвикателства. Живееше с едно-единствено кредо: никога да не причинява зло на невинни хора. Онези, които ставаха жертви на нейните измами, бяха алчни и неморални или и двете. Никой от тях няма да посегне на живота си заради онова, което ще му сторя, обеща си Трейси.