Ако утрото настъпи

• Предыдущая
• 33/131
• Следующая

— Добра е — отвърна с безразличен глас Трейси.

— С удоволствие ще се разкарам оттук. И едно ще ти кажа, кракът ми повече няма да стъпи на това място. Ако има нещо, което Ал или аз бихме могли да направим за теб отвън…

— Дайте път — извика някакъв мъжки глас.

Трейси се обърна. Някакъв човек буташе огромна количка, натоварена догоре с мръсни униформи и бельо. Трейси го наблюдаваше озадачено, докато той се насочваше към изхода.

— Та тъкмо ти казвах, че ако аз и Ал можем да ти помогнем… нали знаеш… да ти изпратим нещо или…

— Ърни, откъде се взе тука тази количка за бельо? Нали затворът има своя пералня?

— О, това са дрехите на надзирателките — засмя се Ърнестин. — По-рано изпращаха униформите си в пералнята на затвора, но след това започнаха да ги връщат без копчета, с разкъсани ръкави, с напъхани вътре ругателни бележки, със свити от прането ризи, а после и платовете започнаха да се цепят по странен начин. Шибан номер, а? Затова надзирателките сега пращат прането си на външна пералня. — Ърнестин прихна да се смее.

Трейси не я слушаше вече.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Джордж, струва ми се, че не бива повече да държим Трейси.

Директор Браниган вдигна глава от вестника.

— Какво има?

— Всъщност не съм много сигурна. Имам чувството, че Трейси не обича Ейми. Може би тя просто не обича деца.

— Не се е държала зле с Ейми, нали? Да я е ударила, да й е крещяла?

— Не…

— Тогава какво?

— Вчера Ейми се затича и прегърна Трейси, но тя я отблъсна. Обезпокоих се, понеже Ейми я боготвори. Да ти кажа право, може и аз да съм станала малко ревнива. Дали не е от това?

Директор Браниган се засмя.

— Това обяснява много неща, Сю Елън. Мисля, че Трейси Уитни е много подходяща за тази работа. А сега ако наистина ти създава неприятности, просто ми кажи и аз ще направя каквото трябва.

— Добре, скъпи.

Въпреки това не остана доволна. Взе куките и започна да плете. Въпросът все още не беше решен.

— Защо да не става?

— Казах ти, момиче. Стражата проверява всеки преминаващ през вратата камион.

— А камион, превозващ кошове с бельо? Да не би да вадят цялото бельо, докато го проверяват?

— Не е необходимо да го правят. Кошовете се откарват в специално помещение, където пълненето се надзирава от пазач.

Трейси я слушаше внимателно.

— Ърни… не може ли някой да отвлече за малко вниманието на пазача?

— Какво по дяволите искаш?… — После млъкна и усмивката бавно разцъфтя върху лицето й. — Докато някой го баламосва, ти се вмъкваш в коша и те покриват с бельото? — Тя кимна. — Знаеш ли, струва ми се, че тази дяволска работа може и да стане.

— Значи ще ми помогнеш?

Ърнестин за миг се замисли. После отвърна тихо:

— Да. Ще ти помогна. Това е последната ми възможност да ритна Голямата Берта по задника.

Затворническата клюкарска агенция забръмча с новината за предстоящото бягство на Трейси Уитни. Едно бягство представляваше събитие, което засягаше всички затворнички. Обитателите на затвора преживяваха заедно всеки опит за бягство, изпълваше ги желание самите те да имат тази смелост и да опитат сами. Но имаше стража, кучета, хеликоптери и накрая телата на върнатите убити затворнички.

С помощта на Ърнестин планът за бягството се изпълняваше бързо. Ърнестин взе мярка на Трейси, Лола намери плата за роклята от галантерийния цех, а Паулита имаше позната шивачка от съседния килиен блок, която щеше да я ушие. От гардеробната откраднаха чифт обуща и ги боядисаха, за да са в тон с роклята. Като по магически начин се появиха шапка, ръкавици и чанта.

— А сега трябва да ти осигурим лична карта — съобщи Ърнестин на Трейси. — Ще имаш нужда и от две кредитни карти и шофьорска книжка.

— Как ще мога?…

Ърнестин се усмихна.

— Остави това на старата Ърни Литълчеп.

На следващата вечер Ърнестин връчи на Трейси три кредитни карти на името на Джейн Смит.

— А сега да извадим и шофьорската книжка.

Някъде след полунощ Трейси чу как вратата на тяхната килия се отвори. Някой се беше вмъкнал вътре. Трейси се изправи на леглото, готова за самоотбрана. Някакъв глас прошепна:

— Уитни? Да вървим!

Трейси разпозна гласа на доверената затворничка Лилиан.

— Какво искаш? — запита Трейси.

В мрака прозвуча острият глас на Ърнестин.

— Що за идиотче е отгледала майка ти? Затваряй си устата и не задавай повече въпроси.

Лилиан отвърна тихо:

— Трябва да го направим бързо. Хванат ли ни, аз ще опера пешкира. Хайде!

— Къде отиваме? — запита Трейси, докато следваше Лилиан по тъмния коридор до някакво стълбище.

После се изкачиха до площадката и като се убедиха, че няма пазачи, тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до помещението, в което снимаха Трейси и снеха отпечатъците от пръстите й. Лилиан отвори вратата.

— Тук — прошепна тя.

Трейси я последва в стаята. Там вече чакаше друга затворничка.

— Застани до стената. — Гласът й звучеше напрегнато.

Трейси се приближи със свит на кълбо стомах до стената.

— Гледай в камерата. Хайде, опитай се да бъдеш спокойна.

Колко смешно, помисли си Трейси. Никога през живота си не се бе чувствала по-неспокойна.

Камерата щракна.

— Снимката ще получиш утре — каза затворничката. — Тя е за шофьорската ти книжка. А сега излизайте. Бързо!

Трейси и Лилиан се върнаха по същия път.

— Чух, че те местят в друга килия — каза й Лилиан.

— Какво? — вцепени се Трейси.

— Не знаеш ли? Местят те при Голямата Берта.

Ърнестин, Лола и Паулита чакаха Трейси да се върне.

— Как мина?

— Чудесно.

• Предыдущая
• 33/131
• Следующая