Ако утрото настъпи

Оглавление

Трейси седеше срещу Конрад Морган, наблюдаваше го и си мислеше: Трябва да съм малоумна. Седя си най-спокойно тук и обсъждам с този мъж кражбата на бижута.

— Не искам да попадам отново в затвора, господин Морган.

— Такава опасност не съществува. Нито един от моите хора не е бил залавян. Поне докато са работили за мен. Е… какво ще кажеш?

Ясно щеше да каже „не“. Цялата идея беше налудничава.

— Казахте двадесет и пет хиляди долара?

— В брой, при доставката.

Това представляваше цяло състояние, поне предостатъчно, за да се грижи за себе си, докато реши какво да прави с живота си. Представи си своята ужасна стаичка, в ушите й звъннаха крещящите й съквартиранти, виковете на клиентката: „Не искам да ме обслужва убийца“, думите на помощник-управителя: „Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.“

Трейси обаче все още не можеше да каже „да“.

— Предлагам всичко да стане тази събота вечер — каза Конрад Морган. — Персоналът напуска работа в събота по обяд. Ще се погрижа да получиш шофьорска книжка и кредитна карта под чуждо име. Ще наемеш кола тук, в Манхатън, и ще отидеш с нея до Лонг Айлънд, където трябва да пристигнеш в единадесет часа. После взимаш бижутата, връщаш се в Ню Йорк и предаваш колата… Шофираш, нали?

— Да.

— Превъзходно. В 7.45 има влак за Сейнт Луис. Ще ти запазя купе. Ще се срещнем на гарата на Сейнт Луис, там ще ми предадеш бижутата, а аз ще ти броя двадесет и петте хиляди долара.

От неговата уста всичко изглеждаше много просто. Сега беше моментът да каже „не“, да стане и да си отиде. Но къде да отиде?

— Ще имам нужда от руса перука — каза бавно Трейси.

Когато Трейси си отиде, Конрад Морган продължи да седи на тъмно в кабинета си и да мисли за нея. Красива жена. Наистина много красива. Колко жалко! Трябваше все пак да я предупреди, че не е много добре запознат с тази алармена инсталация.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С хилядата долара, получени в аванс от Конрад Морган, Трейси си купи две перуки — едната руса, а другата черна, с многобройни плитки. Купи си и тъмносин костюм с панталон, черен работен комбинезон и имитация на скъп куфар от уличен търговец на Лексингтън авеню. Засега всичко се развиваше нормално. Както й беше обещал Морган, Трейси получи плик с шофьорска книжка на името на Елън Бранч, схема на системата за сигурност в къщата на Белами, комбинацията на сейфа в спалнята и билет за Сейнт Луис в самостоятелно купе. Трейси опакова малобройните си вещи и тръгна. Никога вече няма да живея в подобни дупки, обеща Трейси на себе си. Тя нае кола и се насочи към Лонг Айлънд. Предстоеше й да извърши обир.

Правеше всичко като насън и това я ужасяваше. Ами ако я заловят? Дали онова, което щеше да направи, си заслужаваше риска?

Смешно лесно е, й беше обещал Конрад Морган.

Едва ли той би се замесил в подобно нещо, ако не беше сигурен. Ползваше се със славата на защитник. И аз имам слава, помисли си Трейси с горчивина, но моята слава е лоша. При всяка кражба на бижута ще бъда виновна аз, поне до доказване на противното.

Трейси разбираше добре какво върши. Опитваше се да предизвика у себе си гняв, да се настрои душевно да извърши престъпление. Нищо обаче не се получаваше. Когато стигна Сий Клифс, тя рухна напълно психически. На два пъти едва не излезе от платното с колата. Полицията може би ще ме спре за неправилно шофиране, помисли си с надежда тя, тогава ще мога да кажа на господин Морган, че всичко се е объркало.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв полицай. Така е, каза си Трейси с възмущение. Когато ти трябват, никога не можеш да ги намериш.

Като следваше съветите на Конрад Морган, тя се насочи към Лонг Айлънд Саунд. Къщата е непосредствено до водата. Нарича се „Ембърс“. Това е стара и представителна викторианска къща. Не можеш да я пропуснеш.

Божичко, дано да я пропусна, молеше се Трейси.

Къщата обаче си стоеше на мястото и се издигаше в мрака като замък на великан-човекоядец от кошмарен сън. Изглеждаше изоставена. Как е възможно цялата прислуга да е в седмична почивка, помисли си възмутено Трейси. Всички трябва да бъдат уволнени.

Тя закара колата зад редица гигантски върби, където не можеше да се види, изключи двигателя и се вслуша в нощните звуци на насекомите. Нищо не нарушаваше тишината. Къщата се намираше встрани от главния вход и по това време на нощта нямаше никакво движение.

Къщата е скрита зад дърветата, скъпа, а най-близките съседи са на неколкостотин метра от нея, ето защо не бива да се безпокоиш, че някой може да те забележи. Патрулът прави своите проверки в десет часа вечерта, а после в два след полунощ. По това време ти ще си далеч от това място.

Трейси погледна часовника си. Единадесет часът. Първият патрул беше вече направил обхода си. Имаше на разположение три часа, преди патрулът да направи втората проверка. Или пък три секунди, за да обърне колата, да се прибере в Ню Йорк и да забрави за това безумие. Но къде да се прибере? Познатите картини нахлуха отново в съзнанието й. Помощник-управителят: „Ужасно съжалявам, госпожице Уитни, но нашите клиенти не бива да са в лошо настроение…“

„Двадесет и пет хиляди долара, освободени от данък, само за час-два. Не изпитвайте угризения, тя наистина е ужасна жена.“

Но какво върша?, помисли си Трейси. Аз не съм крадла. Поне професионална крадла. Аз съм само една глупава любителка, която ще получи нервен припадък.

Ако имах поне малко мозък в главата си, ще се махна оттук, докато имам още време. Преди да са ме заловили силите за сигурност, преди да е започнала престрелка и да са откарали надупченото ми от куршуми тяло в моргата. Виждам вече огромното заглавие във вестниците: ПО ВРЕМЕ НА ОПИТ ЗА ГРАБЕЖ Е УБИТА ОПАСНА КРИМИНАЛНА ПРЕСТЪПНИЦА.