Ако утрото настъпи

Оглавление

Това не направи никакво впечатление на Джери Дей-вис.

— Положително се шегуваш, Купър. От Манхатън всекидневно се вземат хиляди коли под наем.

Купър не обърна внимание на това, че го прекъснаха.

— Всички поръчки за коли под наем се извършват с помощта на компютри. Относително по-малък е броят на колите, наемани от жени. Проверих ги всичките. Въпросната дама се е обърнала към фирма „Баджет“ за наемане на коли под наем, на Кей 61, на Западната двадесет и трета улица, взела е „Каприз“ в осем часа вечерта в нощта на обира, след което я е върнала обратно в два часа след полунощ.

— Защо си убеден, че е взела точно такава кола? — запита недоверчиво Ренолдс.

— Проверих изминатите мили. До къщата на Лоуи Белами има тридесет и две мили и още толкова в обратно направление. Това съвпада съвсем точно с километража на „Каприз“. Колата е била наета на името на Елън Бранч.

— Фалшиво име — изказа догадка Дейвид Суифт.

— Правилно. Истинското й име е Трейси Уитни.

Всички впериха погледи в него.

— Откъде, по дяволите, си научил това? — запита Шифър.

— Оставила е фалшиво име и адрес, но се е наложило да подпише договора за наемането на колата. Занесох оригинала в полицията, където сравнихме отпечатъците от пръстите. Съвпаднаха с отпечатъците на Трейси Уитни. Известно време е лежала в женския затвор на Южна Луизиана. Ако си спомняте, преди година разговарях с нея по повод кражбата на картина от Реноар.

— Спомням си — кимна Ренолдс. — Тогава ти докладва, че била невинна.

— Така беше, но тогава. Вече не е невинна. Тя е извършителката на обира в дома на Белами.

Този кучи сине решил задачата. В неговите уста всичко звучи толкова просто. Ренолдс се опита да не дава явен израз на своето недоволство.

— Това… това е прекрасно свършена работа, Купър. Наистина прекрасно. В такъв случай да я задържим. Ще уведомим полицията да я арестува и…

— И въз основа на какво? — запита спокойно Купър. — Само за това, че е взела кола под наем? Полицията не я е разпознала, а освен това липсват каквито и да е улики против нея.

— И какво ще правим тогава? — запита Шифър. — Да я оставим да се измъкне по чорапи?

— Този път да — отвърна Купър. — Но аз вече зная коя е тя. Положително ще се опита да предприеме нещо друго. Извърши ли го, тогава ще я заловя.

Заседанието най-сетне завърши. Купър изпитваше остра нужда от душ. Той извади от джоба си малко черно тефтерче и много внимателно записа: ТРЕЙСИ УИТНИ.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Време е да започна нов живот, реши Трейси. Но какъв живот? От невинна и наивна жертва се превърнах в… в какво? В крадла — ето в какво. Спомни си за Джо Романо и Антъни Орсати, за Пери Поуп и съдията Лорънс. Не. Аз съм отмъстителка. Ето каква станах. Но може би и авантюристка. Успя да надхитри полицията, двама професионални мошеници и един двуличен бижутер. Спомни си за Ърнестин и Ейми и почувства силна болка. Като че тласната от някакъв импулс, тя отиде в магазина на Шварц, купи цял детски куклен театър с половин дузина герои и го изпрати на Ейми. На една картичка написа: ИМАШ СИ ВЕЧЕ НОВИ ПРИЯТЕЛИ. ЛИПСВАШ МИ. С ОБИЧ: ТРЕЙСИ.

После отиде в кожухарския магазин на Медисън авеню, купи на Ърнестин синя лисица и я изпрати по пощата заедно със запис от двеста долара. На картичката написа съвсем просто: БЛАГОДАРЯ ТИ, ЪРНИ. ТРЕЙСИ.

Изплатих вече всичките си задължения, помисли си Трейси. Изпита приятно чувство. Най-сетне бе свободна да отиде където си пожелае, да прави каквото й е приятно.

Тя отпразнува своята независимост, като се настани в апартамент, разположен на върха на хотел „Палас“. От своята всекидневна на четиридесет и седмия етаж тя виждаше долу пред себе си катедралата „Св. Патрик“, а в далечината — моста „Джордж Уошингтън“. Само на няколко мили оттук се намираше ужасното място, където живееше досега. И никога повече, закле се Трейси.

Тя отвори бутилката шампанско, изпратена й от администрацията на хотела, седна, започна да-отпива от него и да се любува на залязващото зад небостъргачите на Манхатън слънце. Когато изгря луната, Трейси бе вече взела своето решение. Заминаваше за Лондон. Готова беше за всички удивителни неща, които предлагаше животът. Дълговете ми са изплатени, помисли си Трейси. Сега заслужавам малко щастие.

Легна си и включи последните за деня новини по телевизията. Тъкмо интервюираха двама души. Борис Мелников — набит и нисък руснак, облечен в зле скроен костюм, и седналият срещу него Петър Негулеску — висок, слаб и елегантен мъж. Трейси се учуди какво ли общо имаха тези двама мъже.

— Къде ще се състои шахматният мач? — запита водещият журналист.

— В Сочи, на брега на красивото Черно море — отвърна Мелников.

— Вие двамата сте международни гросмайстори, господа, и този мач предизвиква много вълнения. В предишните ви мачове вие си разменяхте титлата. Последният ви мач завърши наравно. Господин Негулеску, сега титлата е притежание на господин Мелников. Смятате ли, че ще успеете да си я възвърнете.

— Напълно съм убеден в това — отвърна румънецът.

— Той няма никакъв шанс — отвърна му съвсем намясто руснакът.

Трейси не разбираше нищо от шахмат, но от двамата мъже лъхаше някаква арогантност, която й се стори противна. Тя натисна копчето на дистанционното управление, изключи телевизора и легна да спи.

Рано на следващата сутрин Трейси се отби в едно туристическо бюро и си запази апартамент на първокласната палуба на „Куин Елизабет II“. Вълнуваше се като дете от това свое първо излизане в чужбина и посвети следващите три дни в купуване на тоалети и куфари.