Ако утрото настъпи

• Предыдущая
• 88/131
• Следующая

Купър остави доклада. Логика, логика.

Инспектор Тринян започна да губи търпение.

— Грешите. Казвам ви, че не е възможно една-единствена жена да е извършила всичките тези престъпления.

— Има начин да се провери — каза Даниел Купър.

— Как?

— Бих желал да видя табулограма с датите и местата на последните няколко обира и мошеничества, влизащи в тази категория.

— Това е много просто, но…

— След това искам да получа доклад за всички американски туристки, намирали се в тези градове по време на извършване на престъпленията. Напълно е възможно тя да е използвала и фалшиви паспорти, но има вероятност да си е служила и със собственото име.

Инспектор Тринян се замисли.

— Разбирам какво целите, мосю. — Той огледа внимателно застаналия пред него дребец човек и реши, че му вярва наполовина. — Много добре. Веднага ще задействам машината.

Първият обир от тази серия бе извършен в Стокхолм. Докладът на полицая Стирелсен от клона на Интерпол в Швеция съдържаше списък на американските туристи в Стокхолм през седмицата. Имената на жените бяха въведени веднага в компютър.

Следващият проверен град бе Милано.

Когато списъкът с имената на американските туристки, посетили Милано по време на обира, беше съпоставен с имената на жените, посетили Стокхолм по време на тамошния обир, съвпаднаха петдесет и пет имена. Този списък бе сравнен с имената на американките, посетили Ирландия по време на друго мошеничество и броят на имената спадна на петнадесет. Инспектор Тринян подаде списъка на Даниел Купър.

— Ще предприема сверка на тези имена с имената на онези, посетили Берлин по време на тамошния обир — каза инспектор Тринян, — след което…

Даниел Купър вдигна глава.

— Не се тревожете за това.

Начело на списъка стоеше името Трейси Уитни.

Когато най-сетне се добраха до нещо конкретно, Интерпол започна да действа. На всяка страна-членка бяха изпратени червени циркулярни писма, което означаваше въпрос от първостепенно значение, с които ги съветваха да следят Трейси Уитни.

— Изпращаме и зелени съобщения по телетипа — обясни инспектор Тринян на Купър.

— Зелени съобщения ли?

— Ние използваме цветови код. Червеното циркулярно писмо означава въпрос от първостепенно значение, синият цвят означава, че искаме информация за някой заподозрян, зеленото съобщение предупреждава полицейските служби за заподозряно лице и за това, че то следва да се постави под наблюдение, с черното искаме сведения за неидентифицирани трупове. Х-Д сочи, че съобщението е много спешно, докато само Д означава, че е спешно. Която и страна да посети госпожица Уитни, тя ще бъде поставена под наблюдение още от момента на регистрацията си на границата.

На следващия ден в ръцете на Интерпол попаднаха снимки на Трейси Уитни, получени по телефото от женския затвор на Южна Луизиана.

Даниел Купър се обади по телефона на Дж. Дж. Ренолдс. Телефонът звъня поне десетина пъти, преди някой да се обади.

— Ало…

— Нуждая се от информация.

— Ти ли си, Купър? За бога, та тук е четири часът сутринта. Тъкмо бях дълбоко…

— Искам да ми изпратите всичко, с което разполагате, за Трейси Уитни. Изрезки от вестници, видеокасети — всичко.

— Какво става в…?

Купър затвори телефона.

Един ден ще убия този кучи син, закле са Ренолдс.

По-рано Даниел Купър проявяваше случаен интерес към Трейси Уитни. Сега тя се превърна в негов служебен обект. Той окачи снимките й по стените на малката си хотелска стая в Париж и прочете всички поместени във вестниците съобщения за нея. Взе под наем видео и гледа многократно касетата, заснета и излъчена по новините от телевизията, за Трейси след произнасяне на нейната присъда и след освобождаването й от затвора. Купър седеше с часове в затъмнената си стая, гледаше филма и първата искрица на подозрение се превърна в убеждение. „Ти си тази женска банда, госпожице Уитни!“, произнесе гласно Даниел Купър. После включи отново бутона за превъртане на видеокасетата.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Всяка година в първата събота на юни граф Де Матини организираше благотворителен бал в полза на детската болница в Париж. Билетът за бала струваше хиляда долара и елитът на обществото се стичаше на него от цял свят.

Замъкът в Матини, на Кай д’Антиб, представлява една от забележителностите на Франция. Грижливо поддържаният парк се намираше в прекрасно състояние, а самият замък датираше от петнадесетото столетие. Вечерта на тържеството голямата и малката бални зали се изпълниха с елегантно облечени гости, а спретнати слуги в ливреи предлагаха безконечни чаши шампанско. Имаше и огромни маси с удивително разнообразие от ордьоври, подредени върху сребърни подноси от времето на крал Джордж.

Трейси, пленителна в бялата си дантелена рокля, с високо вдигната коса, прихваната с диамантена тиара, танцуваше с домакина граф. Де Матини, наближаващ седемдесетте вдовец, дребен и елегантен, с бледи и фини черти. Благотворителният бал, даван всяка година от графа в полза на детската болница, е чиста измама, бе казал Гюнтер Хартог на Трейси. Десет процента от събраните пари отиват при децата, а останалите — в собствения му джоб.

— Танцувате прекрасно, херцогиньо — направи й комплимент графът.

— Заслугата е на моя партньор — усмихна му се Трейси.

— Как така не сме се срещали досега?

— Живея в Южна Америка — обясни му Трейси. — Сред самата джунгла.

— Но защо, за бога?

— Мъжът ми притежава няколко мини в Бразилия.

— Аха! Вашият съпруг тук ли е тази вечер?

• Предыдущая
• 88/131
• Следующая