Ако утрото настъпи

Оглавление

109

— Готов съм, сеньор.

— Продължавайте. Но бъдете внимателен.

Дишането на Мачада неочаквано се затрудни. Той видя как Делгадо взе първото памучно топче и докосна леко с него буквата „Г“ от подписа на Гоя. Моментално след това Делгадо взе и второто топче и неутрализира мястото, за да спре проникването на алкохола в дълбочина. Двамата мъже впериха погледи в платното. Делгадо се навъси.

— Съжалявам, но все още не мога да кажа нищо. Налага се да използвам по-силен разтворител.

— Направете го — разпореди се директорът.

Делгадо отвори друга бутилка. Той потопи внимателно ново топче памук с диметил пентон и докосна отново с него първата буква от подписа, като в същия миг го докосна и с второто памучно топче. Помещението се изпълни с острия задушлив мирис на химикала. Кристиан Мачада стоеше с вперен в картината поглед и не вярваше на онова, което виждаше. „Г“-то от името на Гоя избледня и на негово място се показа едно ясно „Л“.

Делгадо се обърна с пребледняло лице към него.

— Да… да продължавам ли? — запита той.

— Да — отвърна с дрезгав глас Мачада. — Продължете!

Бавно, буква по буква, подписът на Гоя избледня под влиянието на разтворителя и отдолу се показа подписът на Лукас. Всяка нова буква въздействаше като удар в стомаха на Мачада. Той, директорът на един от най-големите музеи в света, е бил измамен. Директорският съвет ще научи това, кралят на Испания ще го научи, светът ще го научи. Той бе унищожен.

Директорът се върна с тежки стъпки в кабинета си и телефонира на Хенри Рендъл.

Двамата мъже седнаха в кабинета на Мачада.

— Оказахте се прав — произнесе с труд директорът. — Картината е рисувана от Лукас. Когато се разчуе, ще стана за смях.

— Лукас е измамил не един специалист — утеши го Рендъл. — Неговите фалшификации обаче са мое хоби.

— Аз платих за тази картина три и половина милиона долара.

Рендъл сви рамене.

— Има ли начин да си върнете парите?

Директорът поклати отчаяно глава.

— Купих я направо от една вдовица, която твърдеше, че картината стояла в семейството на съпруга й цели три поколения. Ако дам тази жена под съд, делото ще се проточи през безброй съдилища, а това ще се отрази зле върху музея. Тогава на всичко тук ще започне да се гледа с подозрение.

Хенри Рендъл се замисли.

— Наистина, не бива да се вдига такъв шум. Защо не обясните на вашите началници какво се е случило и не се отървете тихомълком от Лукас? Може да изпратите картината на „Сотби“ и „Кристи“ и те да я продадат на търг.

Мачада поклати глава.

— Не, не. Тогава целият свят ще научи за случката.

Лицето на Рендъл изведнъж просия.

— Може пък и да ви се усмихне щастието. Имам клиент, който вероятно ще изяви желание да купи Лукас. Той ги колекционира. И е много дискретен човек.

— С удоволствие ще се освободя от тази картина. Не искам повече да я виждам. Фалшификат сред моите прекрасни съкровища! Ще се наложи да я подаря на някого — каза той с горчивина.

— Не е необходимо да правите това. Моят клиент по всяка вероятност ще се съгласи да плати, да речем, петдесет хиляди долара за нея. Да му се обадя ли по телефона?

— Това ще бъде много любезно от ваша страна, сеньор Рендъл.

На свикано по спешност заседание смаяните членове на директорския съвет решиха, че в „Прадо“ не бива в никакъв случай да се излага фалшификат на едно от най-известните му платна. Постигнато бе съгласие, че най-благоразумно би било да се освободят колкото може по-безшумно и по-бързо от картината. Облечените в черни костюми господа напуснаха безшумно заседателната зала. Никой не отрони дума на убития от мъка Мачада.

Сделката бе сключена още същия следобед, Хенри Рендъл отиде в Испанската банка и се върна с потвърден чек за петдесет хиляди долара. Картината на Еухенио Лукас и Падиля му бе предадена като ненабиващ се в очите пакет, увит в зебло.

— Директорският съвет се тревожи много да не би този инцидент да стане обществено достояние — каза деликатно Мачада, — но аз ги убедих, че вашият клиент е дискретен човек.

— Можете да разчитате на това — обеща Рендъл.

Когато Хенри Рендъл излезе от музея, той отиде с такси до елегантния жилищен квартал в северната част на Мадрид, отнесе платното до един апартамент на третия етаж и позвъни на вратата. Отвори му Трейси. Зад нея стоеше Цезар Порета. Трейси погледна въпросително Рендъл и той се ухили.

— Изгаряха от нетърпение да се отърват колкото може по-скоро от картината — иззлорадства Хенри Рендъл.

Трейси го прегърна.

— Влизай!

Порета разопакова картината и я постави върху масата.

— А сега — каза гърбавият — ще присъствате на едно чудо. Едно произведение на Гоя отново се ражда за живот.

Той извади бутилка метилов спирт и я отвори. Стаята моментално се изпълни с остър мирис. Докато Трейси и Рендъл го гледаха, Порета натопи малко памук в спирта и буква по буква започна да докосва крайно внимателно подписа на Лукас, който постепенно избледня. Под него се показа подписът на Гоя.

Рендъл го гледаше с благоговение.

— Блестящо!

— Това бе идея на госпожица Уитни — призна гърбавият. — Тя ме попита дали е възможно да се покрие оригиналният подпис на художника с фалшив подпис, който от своя страна да се покрие отново с оригиналния.

— А пък той измисли как да го направи — усмихна Трейси.

Порета обясни скромно:

— Оказа се много лесно. Отне ми по-малко от две минути. Трикът е в боите, които използвах. Първо покрих подписа на Гоя с пласт двойно пречистен бял френски лак, за да го предпазя. После нарисувах върху него името на Лукас, като използвах бързо съхнеща боя на акрилна основа. Върху него нарисувах отново името на Гоя с боя с маслена основа и светъл лак за картини. При премахване на горния пласт се появява името на Лукас. Ако бяха продължили, те щяха да открият, че оригиналният подпис на Гоя е скрит под него. Но те естествено не са го направили.