Ако утрото настъпи

Оглавление

121

— Когато имате по-съществени основания за вашите подозрения — каза главният комисар, — елате отново. Дотогава не мога да ви разреша да подслушвате хора, чиято вина се свежда единствено до това, че са пристигнали като туристи в Холандия.

Този разговор се състоя в петък. В понеделник сутринта Трейси и Джеф отидоха на Паулус Потер страат в „Костър“, диамантения център на Амстердам, за да разгледат холандския завод за шлифоване на диаманти. Даниел Купър се включи в групата за наблюдение. Заводът беше препълнен от туристи. Говорещ английски екскурзовод ги поведе из завода и започна да им обяснява всички отделни операции от процеса на шлифоване. В края на обиколката той ги въведе в обширна изложбена зала, около стените на която бяха наредени изложбени маси с голямо разнообразие от диаманти за продан. Всъщност това представляваше истинската причина, поради която из завода се развеждаха туристи. В средата на залата имаше стъклен шкаф, ефектно повдигнат върху висок черен пиедестал. Вътре в шкафа се излагаше най-изящният диамант, който Трейси беше виждала някога в живота си.

Екскурзоводът обяви гордо:

— А тук, дами и господа, се намира прочутият диамант „Лукулан“, за който всички вие сте чели. Някога си един актьор го е купил на жена си, известна филмова звезда, и сега диамантът е оценен за десет милиона долара. Този съвършен камък е сред най-красивите диаманти в света.

— Положително представлява примамлива цел за крадците — каза на висок глас Джеф.

Даниел Купър се придвижи напред, за да чува по-добре.

Екскурзоводът се усмихна снизходително:

— Nee, mijnheer. — Той кимна по посока на въоръжения пазач, застанал близо до шкафа. — Този камък се охранява много по-строго и от скъпоценните камъни в лондонския „Тауър“. Няма никаква опасност. Ако някой докосне стъкления шкаф и vlug алармената инсталация се задейства и вратите и прозорците на тази зала моментално се затварят. Нощем се включват електронни лъчи и ако някой все пак успее да се промъкне в залата, в полицейския участък се получава алармен сигнал.

Джеф погледна Трейси и каза:

— Според мен никой не може да открадне този диамант.

Купър размени поглед с един от детективите. Същия следобед инспектор Ван Дурен получи рапорт за разговора.

На следващия ден Трейси и Джеф посетиха Риксмузеум. Джеф купи плана на музея и двамата с Трейси преминаха през главния вход в Почетната галерия, изпълнена с произведения на Фра Анджело, Мурильо, Рубенс, Ван Дайк и Тиеполо. Двамата вървяха бавно и се спираха пред всяко платно. После влязоха в зала „Нощна стража“, в която се излагаха най-известните картини на Рембранд. Там се спряха. Привлекателният полицай първи клас Фиен Хоер, който ги преследваше, възкликна: „О, Боже!“

Официалното название на картината е: „Компанията на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилям ван Ритенбърк“ и със своята необикновена яснота и композиция изобразява група войници, които се подготвят за поемане на стража под командата на своя капитан, облечен в пъстра униформа. Мястото около картината бе оградено с въжета от кадифе, а наблизо стоеше и пазач.

— Трудно е да се повярва — обърна се Джеф към Трейси, — че Рембранд е бил мъмрен за тази своя картина.

— Защо? Тя е фантастична.

— На неговия покровител, капитана от картината, не му харесало вниманието, отделено от Рембранд на останалите фигури. — Джеф се обърна към пазача: — Надявам се, че картината се охранява добре.

— Ja mijnheer. Всеки, който се опита да открадне нещо от този музей, трябва да преодолява електронни лъчи и скрити камери, а нощно време и двамата пазачи с патрулни кучета.

Джеф най-естествено се засмя.

— Мисля, че тази картина ще си стои вечно на мястото — каза той.

Късно следобед размяната на тези думи беше докладвана на Ван Дурен.

— „Нощна стража“! — възкликна той. — Alstublieft, невъзможно!

Даниел Купър само премигваше пред него с обезумелите си късогледи очи.

В Амстердамския конгресен център се провеждаше среща на филателисти и Трейси и Джеф бяха сред първите участници в нея. Залата имаше подсилена охрана, тъй като много от изложените пощенски марки бяха безценни. Купър и един холандски детектив видяха как двамата посетители започнаха да се разхождат пред колекцията от редки марки. Трейси и Джеф се спряха пред марката „Британска Гвиана“, грозна, тъмнопурпурна, шестоъгълна.

— Каква грозна марка — забеляза Трейси.

— Не се чуди, мила. Това е единствената по рода си марка в света.

— И колко струва?

— Един милион долара.

Дежурният служител кимна.

— Съвсем точно казано, сър. Много хора просто нямат представа за всичко това, като разглеждат тази марка. Но аз разбирам, че вие, сър, обичате марките, както ги обичам и аз. Върху тях е изобразена цялата история на света.

Трейси и Джеф приближиха следващия изложбен шкаф и погледнаха една обратно отпечатана марка, изобразяваща самолет, който лети обърнат.

— Ето една интересна марка — каза Трейси.

Охраняващият изложбения шкаф каза:

— И тя струва…

— Седемдесет и пет хиляди долара — изпревари го Джеф.

— Да, господине. Съвсем точно.

После се спряха пред синя хавайска марка от два цента.

— Тази марка струва четвърт милион долара — каза Джеф на Трейси.

Смесен с тълпата, Купър ги следеше сега отблизо. Джеф посочи друга марка.

— Ето още една рядка марка. Мавританска поща от едно пени. Вместо „postpaid“ някой замечтан гравьор е отпечатал „post office“. Днес марката струва много пари.

— Всички марки изглеждат толкова малки и уязвими — каза Трейси — и на човек му се струва, че може лесно да си излезе оттук с някоя от тях.