Ако утрото настъпи

Оглавление

— Какво обичате? — запита Трейси.

— Добър ден, госпожице — отвърна по-старият. После извади портфейла си и й показа служебната си карта.

...

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ. МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА САЩ.

— Аз съм агент за специални дела Денис Тревър. А това е агентът за специални дела Томъс Бауърс.

Устата на Трейси моментално пресъхна. Едва успя да се усмихне.

— Аз… аз нищо не разбирам. Случило ли се е нещо?

— Опасявам се, че е станало точно така, госпожице — отвърна по-младият. Говореше с мек, южняшки акцент. — Преди няколко минути влакът навлезе в Ню Джърси. Превозването на крадени вещи по държавната железопътна линия се смята за федерално престъпление.

Трейси почувства, че ще припадне. Пред очите й се спусна пелена и замъгли всичко.

Денис Тревър, по-възрастният, тъкмо казваше:

— Отворете куфара, моля.

Това не беше никаква молба, това беше заповед. Единствената й надежда сега бе да се опита да блъфира.

— Нямам намерение да го отварям! Как се осмелявате да се вмъквате по този начин в купето ми! — Гласът й трепереше от възмущение. — Това ли умеете да правите — да безпокоите мирните граждани? Сега ще повикам кондуктора.

— Вече разговаряхме с него — отвърна Тревър.

Блъфът й не хвана много място.

— Имате… имате ли разрешение за обиск?

По-младият отвърна учтиво:

— Ние не се нуждаем от подобно разрешение, госпожице Уитни. Ние ви залавяме по време на извършване на престъпление.

Та те знаеха името й. Хванаха я в капан. Изход нямаше. Никакъв.

Тревър свали куфара й и го отвори. Безполезно беше да прави опит да го спре. Трейси видя как той бръкна вътре и извади велурената торбичка. Отвори я, погледна към партньора си и кимна. Трейси се свлече на седалката, изведнъж почувствала, че краката повече не я държат.

Тревър извади някакъв списък, провери по него съдържанието на торбичката, после я пъхна в джоба си.

— Всичко е тук, Том.

— Как… как разбрахте? — запита напълно отчаяна Трейси.

— Нямаме право да даваме никаква информация — отвърна Тревър. — Вие сте арестувана. Имате право да мълчите и да повикате адвокат, преди да заявите каквото и да е. Всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда против вас. Разбирате ли?

— Да — гласът й прозвуча като шепот.

— Съжалявам за всичко това. Искам да кажа, че съм запознат с вашия случай, истински съжалявам — каза Том Бауърс.

— За бога — възкликна по-възрастният, — ти да не си дошъл тук на гости?

— Зная, но все пак…

По-възрастният извади белезници.

— Вдигнете ръцете си, моля.

Трейси почувства как сърцето й се сви от ужас. Спомни си летището в Ню Орлиънс, когато също й сложиха белезници, спомни си вперените в нея погледи.

— Моля ви! Необходимо… необходимо ли е и това?

— Да, госпожице.

— Денис, може ли да ти кажа нещо за момент? — обади се по-младият.

Денис Тревър сви рамене.

— О’кей.

Двамата мъже излязоха в коридора. Трейси остана на мястото си замаяна и обзета от пълно отчаяние. До ушите й долитаха отделни думи от разговора им.

— За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

— Кога най-после ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

— Хайде, хайде. Остави я. И без това достатъчно се е объркала и…

— Това няма нищо общо с…

Не успя да чуе останалата част от разговора. В следващия миг двамата се върнаха в купето. По-старият изглеждаше ядосан.

— Добре — каза той. — Няма да ви слагаме белезници. На следващата гара ще ви свалим от влака. Сега ще се обадим по радиото да изпратят от бюрото кола. Не бива да напускате купето. Ясно ли е?

Трейси кимна. От отчаяние не можеше да произнеси и дума.

По-младият, Том Бауърс, повдигна съучастнически рамене, сякаш искаше да каже: „Бих желал да направя нещо повече за вас.“

Нямаше какво повече да се направи. Не и сега. Вече беше много късно. Хванаха я почти на местопрестъплението. Полицията някак си я беше проследила и съобщила на ФБР.

Агентите разговаряха отвън с кондуктора. Бауърс посочи Трейси и каза нещо, което тя не успя да чуе. Кондукторът кимна. Бауърс затвори вратата на купето и на Трейси й се стори, че се затръшва вратата на килия.

Отвън прелитаха изгледи от околностите като проблясващи винетки в рамките на прозореца, но Трейси не виждаше нищо от пейзажа. Седеше парализирана от ужас. В ушите й нещо бучеше, но то нямаше нищо общо с тракането на влака. Втора възможност нямаше да й се отдаде. Стана вече набедена престъпничка. Щяха да й дадат максималната присъда, този път нямаше да има директорски дъщери. Не я очакваше нищо друго освен ужасни и безкрайни години в затвора. Ами Голямата Берта? Но как успяха да я заловят? Единственият човек, който знаеше за обира, бе Конрад Морган, а той не би имал абсолютно никаква причина да предава нито нея, нито бижутата на ФБР! Може би някой продавач от магазина бе научил някак си плана и бе подшушнал на полицията. Но какво значение имаше как е станало всичко? На следващата гара тя отново щеше да се отправи към затвора. Щеше да се проведе предварителен разпит, после щеше да има процес, а след това…

Трейси стисна здраво очи и се отказа да мисли какво ще стане по-нататък. Почувства как по страните й потекоха топли сълзи.

Влакът започна да намалява своя ход. Трейси почувства, че се задушава. Просто не й достигаше въздух. Двамата агенти на ФБР щяха да дойдат всеки момент да я вземат. Показа се гарата и няколко секунди след това влакът спря. Дойде време за тръгване. Трейси затвори куфара, облече си палтото и седна. После втренчи поглед във вратата на затвореното купе в очакване да се отвори. Минутите отминаваха. Двамата мъже не идваха. Какво ли правеха? Тя си спомни думите им: „Ще ви свалим на следващата гара. Ще се обадим по радиото да изпратят кола от Бюрото. Не бива да напускате купето.“