Ако утрото настъпи

Оглавление

Джеф поработи и на щанда за хвърляне на гривни. На едно въже бяха закачени щипки. Играчът плащаше, за да хвърля гумени гривни върху щипките, които носеха различни номера. Ако играчът успееше да събере двадесет и девет точки, печелеше скъпа играчка. Онова, което жертвата не знаеше, е, че щипките имаха различни номера в двата си края. Така отговорникът на играта можеше винаги да прикрие онзи номер, с който играчът постигаше двадесет и деветте точки, и да го лиши по този начин от наградата.

Един ден чичо Уили се обърна към Джеф.

— Чудесно се справяш, моето момче. Вече си готов за „скило“.

Работещите на „скило“ всъщност се издигаха до върха на кариерата си в цирка, затова всички се стремяха към това място. „Скиловците“ печелеха повече от останалите работници в цирка, отсядаха в най-добрите хотели и караха най-крещящите автомобили. Играта „скило“ се състоеше от плоско колело със стрелка, закрепена много внимателно върху стъклена основа с тънко листче хартия в центъра. Имаше и сектори с цифри и когато играчът завъртеше колелото и то спираше на някоя цифра, тя отпадаше от играта. Играчът трябваше да плати за ново завъртане на колелото, при което отпадаше нова цифра. Работещият на „скило“ обясняваше, че след като отпаднат всички цифри, играчът ще получи голяма парична сума. Когато участникът в играта виждаше как цифрите отпадат една по една, работникът го окуражаваше да увеличава залаганията. След това се оглеждаше неспокойно и започваше да шепти: „Аз не участвам в играта, но искам да спечелиш. Ако спечелиш, убеден съм, че ще има нещичко и за мен.“

Работникът тогава мушваше на играча пет или десет долара и му казваше: „Заложи тези пари вместо мен. Сега положително ще спечелиш.“ И наивникът изпитваше чувството, че има съюзници. Джеф стана голям специалист в изиграването на клиентите. Когато квадратчетата върху таблото ставаха все по-малко и възможността за печалба по-голяма, възбудата нарастваше неимоверно.

„Сега наистина ще спечелиш“, възкликваше Джеф и играчът залагаше припряно повече пари. Накрая, когато останеше само едно квадратче, възбудата достигаше своя връх. Наивникът залагаше всичките си пари, а понякога прибягваше до дома си за още. Играчът обаче никога не печелеше, защото работещият на „скило“ или някой негов помощник иобутваше леко и незабелязано масата и стрелката неизбежно спираше там, където не трябва.

Джеф скоро изучи цялата терминология, използвана от циркаджиите. „Гаф“ означаваше да подредиш играта така, че наивниците да не могат да спечелят. Зяпачите, навъртащи се около сергиите, прокарваха също свои номера. Публиката ги наричаше „лапацала“, но за циркаджиите това бяха „кречетала“. Кречеталото получаваше 10 процента от приходите, за да събира „тип“, а „тип“ означаваше публика. „Слам“ пък представляваха раздаваните печалби. „Пощаджия“ наричаха полицая, комуто плащаха.

Джеф стана специалист по „блоу оф“. Когато посетителите плащаха, за да видят някоя допълнителна атракция, тогава Джеф пускаше в ход своя номер.

— Дами и господа, всичко, което виждате отвън по картините, рисунките и рекламите, ще видите и вътре в тази палатка. То е включено в цената на билета. Обаче веднага след като младата жена на електрическия стол престане да бъде измъчвана и тялото й вече не се разтърсва от петдесетте хиляди вата електрически ток, ние ще ви предложим допълнителна атракция, която няма нищо общо с представлението и която дори ние не рекламираме отвън. Вие ще видите нещо толкова забележително, толкова смразяващо и толкова страшно, че ние не се осмеляваме да го обявяваме публично, за да не стреснем невинните дечица и чувствителните жени.

След като наивниците плащаха допълнително по един долар, Джеф ги пускаше да видят момичето без средната част на тялото или пък детето с двете глави, което естествено се правеше с помощта на огледала. Една от най-доходните игри на цирка се наричаше „разходката на мишката“. В средата на маса поставяха жива мишка и я покриваха с похлупак. По краищата на масата имаше десет дупки. След като вдигаха похлупака, мишката можеше да се пъхне във всяка една от тях.

Всеки участник залагаше на някоя от номерираните дупки. Който познаеше дупката, в която щеше да се пъхне мишката, печелеше наградата.

— Как го правите този номер? — обърна се Джеф към чичо У или. — Мишки ли тренирате?

Чичо Уили гръмогласно се разсмя.

— Че кой, по дяволите, има време да тренира мишки? Не, не. Работата е много проста. Работещият на играта следи за коя дупка няма залози, после топва леко пръста си в оцет и докосва ръба на дупката. Мишката винаги се пъха в нея.

Красивата танцьорка Карън научи Джеф на играта „ключ“.

— След като си свършиш номера в събота вечер — каза му Карън, — хвани един по един някои от мъжете и им продай ключ от моя фургон.

Ключовете струваха по пет долара единия. Към полунощ десетина или повече мъже започваха да се навъртат около фургона. В същото време Карън се намираше в някой хотел на града и прекарваше нощта с Джеф. Когато измамените жертви се връщаха на следващата сутрин да си отмъстят, циркът отдавна си беше заминал.

През следващите четири години Джеф научи много за човешката природа. Откри, че доста лесно се разпалва алчността, че хората са ужасно лековерни и се хващат на невероятни приказки само защото алчността им ги подтиква да вярват във всичко. На осемнадесетгодишна възраст Джеф израсна поразително красиво момче. Дори и най-непреднамерените жени моментално забелязваха и високо оценяваха сивите му очи, високата му и стройна фигура и къдравата му черна коса. Мъжете харесваха остроумието му и непосредственото му чувство за хумор. Дори и децата сякаш виждаха у него друго отзивчиво дете и моментално се привързваха към Джеф. Посетителките се натискаха да флиртуват с него, а чичо Уили го предупреждаваше: „Отбягвай тези граждани, моето момче. Бащите им винаги се оказват шерифи.“