Ако утрото настъпи

Оглавление

— Всички те смятат за идеалната партия — смееше се Гюнтер. — Ти оправи блестящо положението си, Трейси. Сега си осигурена. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

И това бе самата истина. Имаше вложени пари из цяла Европа, къща в Лондон, вила в Сен Мориц. Всичко, от което се нуждаеше човек. Нямаше само с кого да сподели всичко това. Трейси си спомни за онзи живот, пред чийто праг бе почти застанала — живот със съпруг и дете. Дали все още съществуваше такава възможност за нея? Пред никой мъж не би могла да разкрие коя е всъщност тя, нито пък да живее в лъжа, като скрива миналото си. Изигра толкова много роли, че сега не бе вече сигурна коя всъщност е тя. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: никога нямаше да се върне към стария си начин на живот. Всичко е наред, помисли си Трейси. Има толкова много самотни хора. Гюнтер е прав. Имам всичко.

На следващата вечер Трейси даваше коктейл, първия след завръщането си от Венеция.

— С такова нетърпение го очаквах — каза Гюнтер. — Твоите приеми са най-забележителни в Лондон.

Трейси нежно му отвърна:

— Да знаеш само кой е моят спонсор.

— Кой?

— Всички — отвърна Трейси.

„Всички“ се оказа един гост в повече от очакваните. Тя бе поканила баронеса Хауарт, привлекателна млада наследница. Когато я зърна, че пристига, Трейси отиде да я поздрави. Поздравлението замря на устните й. Баронесата се придружаваше от Джеф Стивънс.

— Трейси, скъпа, струва ми се, че не познаваш господин Стивънс. Джеф, това е домакинята, госпожа Трейси Уитни.

— Приятно ми е, господин Стивънс — отвърна рязко Трейси.

Джеф пое ръката на Трейси и я задържа малко повече от приетото.

— Госпожа Трейси Уитни? — каза той. — Ах, да! Със съпруга ви бяхме приятели. Ходихме заедно в Индия.

— Колко интересно! — възкликна баронеса Хауарт.

— Странно, той никога не ми е говорил за вас — отвърна хладно Трейси.

— Наистина ли? Това ме удивлява. Интересен човек. Жалко, че се случи така с него.

— О, какво се е случило? — запита баронесата.

Трейси обърна гневен поглед към Джеф.

— Всъщност не се е случило нищо.

— Нищо ли? — отвърна укорително Джеф. — Ако не ми изневерява паметта, него го обесиха в Индия.

— В Пакистан — отвърна твърдо Трейси. — Струва ми се си спомних. Съпругът ми наистина споменаваше за вас. Как е съпругата ви?

Баронеса Хауарт погледна многозначително Джеф.

— Никога не си ми споменавал, че си бил женен, Джеф.

— Със Сесили сме вече разведени.

Трейси мило се усмихна.

— Нямах предвид нея, а Роуз.

— О, тази жена ли?

Баронеса Хауарт се учуди.

— Два пъти ли си бил женен?

— Само веднъж — отвърна непринудено той. — С Роуз решихме взаимно да развалим годежа си. И двамата бяхме толкова млади.

Той направи опит да си тръгне.

— Нали имахте близнаци? — запита Трейси.

— Близнаци! — възкликна баронеса Хауарт.

— Живеят при майка си — отвърна Джеф. Той погледна Трейси. — Не мога да ви кажа колко ни беше приятно да разговаряме с вас, госпожо Уитни, но не бива да ви обсебваме.

Той хвана баронесата под ръка и се отдалечи.

На следващата сутрин Трейси отново се натъкна на Джеф, този път в един от асансьорите на „Хародс“. Магазинът бе препълнен от купувачи. Трейси слезе на втория етаж. В момента, в който излизаше от асансьора, Трейси се обърна към Джеф и каза със силен и ясен глас:

— Впрочем, как се отървахте от отправеното към вас обвинение в морално падение?

Вратата се затвори и Джеф остана като хванат в капан в асансьора, пълен с възмутени непознати.

Трейси си легна същата вечер, а Джеф все не й излизаше от ума. Накрая се засмя. Все пак наистина беше чаровен. Мошеник, но пленителен. Учуди се какви можеха да са връзките му с баронеса Хауарт, после си каза, че разбира много добре какви могат да бъдат отношенията му с нея. Двамата с Джеф си приличаме, мислеше си Трейси. Нито един от нас двамата не може да стои мирно на едно място. Животът, който водеха, беше твърде вълнуващ, импулсиращ и възнаграждаващ.

Тя насочи мисълта си към своята следваща работа. Тя трябваше да стане в Южна Франция и представляваше същинско предизвикателство. Гюнтер й каза, че полицията търси банда. Трейси заспа с усмивка на уста.

Даниел Купър четеше в хотелската си стая в Париж предоставените му от инспектор Тринян доклади. Беше 4.00 часът след полунощ, а Купър разсъждаваше вече с часове върху прочетеното и анализираше въображаемата смесица от обири и мошеничества. Купър беше запознат с някои от формите на измама, но имаше и нови за него. Както бе споменал и инспектор Тринян, жертвите се ползваха с лоша слава. Тези бандити очевидно се смятат за Робин Худовци, мислеше си Купър.

Той почти приключи работата си. Оставаха му още три доклада. Единият от тях носеше надпис БРЮКСЕЛ. Купър разтвори страниците и погледна доклада. Бижута на стойност два милиона долара били откраднати от вградения в стената сейф на някой си господин Ван Руйсенс, белгийски акционер, замесен в съмнителни финансови операции.

Собствениците били заминали на почивка и къщата останала празна. Купър забеляза нещо на страницата, от което сърцето му трепна. Той се върна на първото изречение и започна да препрочита доклада, като се стараеше да вниква във всяка дума. Този доклад се различаваше от останалите в едно важно отношение: крадецът задействал алармената инсталация и при пристигането на полицията на прага ги посрещнала жена, облечена с прозрачен пеньоар. На главата си носела някаква шапчица, а лицето й било намазано с дебел слой крем. Представила се за гостенка на семейство Ван Руйсенс. Полицията приела нейните обяснения и когато направила проверка със самите собственици, жената и бижутата били вече изчезнали.