Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 11/73
• Следующая

— Те са ти чичовци — казваше й Етел. — Не им досаждай.

Кели се радваше, че има толкова голямо семейство, докато не порасна достатъчно, за да научи, че всички те са чужди хора.

Една нощ осемгодишната Кели спеше в тъмното си стайче. Събуди я гърлен шепот:

— Шшт! Нито гък!

Тя усети, че й вдигат нощницата, и преди да успее да възрази, един от нейните „чичовци“ легна отгоре й и запуши устата й с шепа. После насила разтвори краката й. Кели се опита да се съпротивлява, ала той я натисна под себе си и проникна в тялото й. Изпълни я мъчителна болка. Мъжът безпощадно продължи да влиза все по-дълбоко. Тя усети, че от тялото й потича топла кръв. Мислено пищеше и се боеше, че ще припадне. Беше впримчена в ужасяващия мрак на стаята си.

Накрая, след цяла вечност, той потрепери и се измъкна от нея.

— Тръгвам си — каза й „чичото“. — Обаче ако ме изпортиш на майка си, ще се върна и ще я убия. — И си отиде.

Следващата седмица бе почти непоносима. Постоянно я болеше, ала лекуваше раната си, доколкото можеше, и накрая болката премина. Искаше й се да разкрие случилото се на майка си, но не смееше.

Всичко беше продължило само няколко минути, ала те промениха живота й. Момиченцето, което мечтаеше за съпруг и деца, сега се чувстваше опетнено и опозорено. Кели реши никога повече да не позволи да я докосне мъж.

В нея се бе променило още нещо. От тази вечер се страхуваше от тъмното.

Глава 8

Когато Кели навърши десет години, Етел я впрегна на работа в пансиона. Момичето всяка сутрин ставаше в пет, чистеше тоалетните, търкаше пода в кухнята и помагаше в приготвянето на закуската за гостите. След училище переше, миеше пода, обираше праха и помагаше за вечерята. Животът й се превърна в отвратително досадно ежедневие.

С радост помагаше на майка си и тръпнеше да получи някоя добра дума. Напразно. Етел бе прекалено заета с гостите, за да обръща внимание на дъщеря си.

Когато беше съвсем мъничка, един мил клиенти прочете „Алиса в страната на чудесата“ и Кели остана омаяна от историята за бягството през вълшебната заешка дупка. „Ето какво ми трябва — мислеше си тя. — Не мога цял живот да мия тоалетни и подове и да чистя на разхвърляни непознати“.

И един ден тя откри своята вълшебна заешка дупка. Това беше нейното въображение — то можеше да я отведе навсякъде. И тя пренаписа живота си…

Имаше баща и родителите й бяха с еднакъв цвят на кожата. Никога не се ядосваха и не й се караха. Живееха в прекрасен дом. Майка й и баща й я обичаха. Майка й и баща й я обичаха…

Когато навърши четиринайсет, майка й се омъжи за един от гостите, бармана Дан Бърк, груб мъж на средна възраст, който се чумереше на всичко. Кели с нищо не можеше да му угоди.

— Вечерята е кофти…

— Тая рокля не ти отива…

— Абажурът в спалнята още е счупен. Казах ти да го поправиш…

— Не си свършила с чистенето на баните…

Пастрокът на Кели имаше проблем с пиенето.

Стената между спалните на Кели и майка й беше тънка и нощ подир нощ момичето чуваше удари и викове. На сутринта Етел се появяваше с тежък грим, който не можеше да скрие синините по лицето й.

Кели бе съсипана. „Трябва да се махнем оттук — мислеше си. — Ние с мама се обичаме“.

Една нощ, тъкмо се унасяше, чу от съседната стая високи гласове.

— Защо не се избави от детето, преди да се роди?

— Опитах, Дан. Не се получи.

Кели се почувства така, сякаш я бяха ритнали в корема. Майка й изобщо не я бе искала. Никой не я искаше.

Откри друг начин за бягство от нерадостния си живот: света на книгите. Стана ненаситна читателка и прекарваше в обществената библиотека почти цялото си свободно време.

В края на седмицата за нея не оставаха пари и тя си намери работа като детегледачка; завиждаше на щастливите семейства и си мислеше, че никога няма да има семейство.

На седемнайсет години Кели започна да се превръща в хубавицата, каквато някога беше майка й. Съучениците й я канеха на срещи. Отвращаваха я и тя ги отблъскваше.

В събота, когато не ходеха на училище и свършеше със задълженията си, Кели бързаше да отиде в обществената библиотека и прекарваше следобеда в четене.

Библиотекарката Лайза Мари Хюстън бе интелигентна състрадателна жена, кротка и дружелюбна, със също толкова непретенциозни дрехи, колкото и самата тя.

— Много е приятно да виждаш млад човек, който чете толкова много — каза тя един ден. — Ти прекарваш много време тук.

Това постави началото на тяхното приятелство. Седмица след седмица Кели изливаше страховете, надеждите и мечтите си пред библиотекарката.

— С какво искаш да се занимаваш, Кели?

— Искам да стана учителка.

— Мисля, че от теб ще се получи чудесна учителка. Това е най-благодарната професия на света.

Кели понечи да каже нещо, после замълча. Спомни си един разговор на закуска с майка си и пастрока си само преди седмица.

— Трябва да отида в колеж — бе казала тя. — Искам да стана учителка.

— Учителка ли? — изсмя се Бърк. — Това е адски тъпа идея. Учителите не печелят нищо. Чуваш ли ме? Нищо. Спокойно можеш да продължиш да миеш пода. Пък и ние с твоята старица нямаме пари да те пратим в колеж.

— Предложиха ми стипендия и…

— И какво от това? Само ще изгубиш четири години. Остави това. С твоята външност сигурно ще можеш да се продаваш на мъжете.

Кели скочи и избяга от масата.

— Има един проблем — каза момичето на госпожа Хюстън. — Не ме пускат в колеж. — Тя се задави от сълзи. — Цял живот ще продължа да слугувам!

— Разбира се, че няма — твърдо заяви библиотекарката. — На колко си години?

— След три месеца ще навърша осемнайсет.

• Предыдущая
• 11/73
• Следующая