|
Оценить:
|
Кой се страхува от мрака
5
Вечерта на откриването салонът беше пълен. Широко усмихнат, Дикън забърза към Даян.
— Поздравления! Вече продадохме повечето картини! След няколко месеца ще направим нова изложба — веднага щом си готова.
— Прекрасно, Пол — развълнува се тя.
— Заслужаваш го. — Дикън я потупа по рамото и се отдалечи.
Даян даваше автограф, когато зад нея се приближи непознат мъж и тя чу глас:
— Много ми харесва фигурата ви.
Тя се вцепени. После бясно се обърна и отвори уста да му отправи остра реплика, но непознатият продължи:
— Има изяществото на Розети или Мане. — Докато говореше, разглеждаше една от картините й.
Даян се овладя навреме.
— О — тя внимателно се вгледа в него. Изглеждаше трийсетинагодишен. Висок малко над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, руса коса и ясни сини очи. Носеше кафеникав костюм, бяла риза и кафява вратовръзка.
— Ами… благодаря.
— Кога започнахте да рисувате?
— Като малка. Майка ми беше художничка.
Той се усмихна.
— Моята майка беше готвачка, обаче аз не мога да готвя. Знам как се казвате. Аз съм Ричард Стивънс.
В този момент се появи Пол Дикън. Носеше три пакета.
— Ето картините ви, господин Стивънс. Честито. — Подаде ги на мъжа и се отдалечи.
Даян изненадано погледна Стивънс.
— Купили сте три мои картини?!
— Вкъщи имам още две.
— Ами… Поласкана съм.
— Ценя таланта.
— Благодаря.
Той се поколеба.
— Сигурно сте заета, затова ще бягам…
— Не, свободна съм — чу се да отговаря Даян.
Ричард Стивънс се усмихна.
— Чудесно. — После пак се поколеба. — Можете да ми направите голяма услуга, госпожице Уест.
Даян погледна лявата му ръка. Не носеше венчална халка.
— Да?
— Случайно имам два билета за премиерата на ривайвала на „Безгрижният дух“ от Ноел Кауърд за утре вечер и няма с кого да отида. Свободна ли сте?…
Тя го стрелна с очи. Изглеждаше симпатичен и много привлекателен, ала в крайна сметка изобщо не го познаваше. „Прекалено опасно“, помисли си Даян в момента, в който се чу да отвръща:
— С удоволствие.
Следващата вечер мина великолепно. Ричард Стивънс се оказа забавен събеседник и двамата моментално си допаднаха. Интересуваха се от изобразително изкуство, музика и какво ли още не. Той я привличаше, ала Даян не беше сигурна дали чувствата им са взаимни.
— Свободна ли си утре вечер? — накрая попита Ричард. В гласа й нямаше никакво колебание.
— Да.
Вечеряха в тихо ресторантче в Сохо.
— Разкажи ми за себе си, Ричард.
— Няма много за разказване. Роден съм в Чикаго. Баща ми беше архитект и проектираше сгради по цял свят. Ние с майка ми пътувахме с него. Обиколил съм пет-шест училища в чужбина и научих няколко езика като самоотбрана.
— С какво се занимаваш? С какво си изкарваш прехраната?
— Работя в КИГ — Кингсли Интернешънъл Груп. Това е голям мозъчен тръст.
— Звучи интересно.
— Така е. Правим супермодерни проучвания. Ако имахме девиз, щеше да е нещо от рода на „Ако сега не знаем отговора, почакайте до утре“.
След вечеря Ричард я изпрати до вкъщи. На вратата я хвана за ръка и каза:
— Беше ми много приятно. Благодаря ти.
И си отиде.
Даян го проследи с поглед. „Радвам се, че е джентълмен, а не вълк — помисли си. — Страшно се радвам. По дяволите!“
Прекарваха заедно всяка вечер и всеки път щом видеше Ричард, Даян усещаше топлина.
— Всяка събота тренирам един детски бейзболен отбор — каза той една петъчна вечер. — Искаш ли да дойдеш да погледаш?
Даян кимна.
— С удоволствие, тренер.
На другата сутрин гледа как Ричард работи с ентусиазираните малки бейзболисти. Беше внимателен, грижовен и търпелив, закрещя заедно с всички, когато десетгодишният Тим Холм хвана една невероятна топка, и по всичко личеше, че децата го обожават.
„Влюбвам се — помисли си Даян. — Влюбвам се“.
След няколко дни Даян се срещна на обяд с няколко свои приятелки и на излизане от ресторанта минаха покрай дюкянче на циганка ясновидка.
— Хайде да чуем какво ни очаква — импулсивно предложи тя.
— Не мога, Даян. Трябва да се връщам на работа.
— И аз.
— Аз трябва да взема Джони.
— Ти влез и после ще ни разкажеш какво ти е предрекла.
— Добре.
След минутка седеше срещу старица със спаружено лице, уста пълна със златни зъби и мръсна забрадка на главата.
„Това е безумно, защо го правя?“ — помисли си. Ала знаеше защо. Искаше да попита дали двамата с Ричард имат бъдеще заедно. „Само за забавление“, каза си.
Старицата взе колода карти таро и започна да ги размесва, без да я поглежда.
— Искам да знам дали…
— Шшт. — Циганката обърна една карта. Беше Шутът, облечен в пъстри дрехи и с чанта в ръка. Жената се вторачи в него. — Ще научиш много тайни. — Обърна нова карта. — Това е Луната. Изпитваш желания, в които не си уверена.
Даян се поколеба и кимна.
— Свързани ли са с мъж?
— Да.
Старицата обърна трета карта.
— Това е картата на влюбените.
Даян се усмихна.
— Това добра поличба ли е?
— Ще видим. Следващите три карти ще ни покажат. — Нова карта. — Обесеният. — Старицата се намръщи, обърна пета карта и промълви: — Дяволът.
— Това лошо ли е? — весело попита Даян.
Циганката не отговори и обърна следващата карта. После поклати глава. Гласът й прозвуча злокобно тихо:
— Картата на смъртта.
Даян се изправи и заяви ядосано:
— Не вярвам нито дума.
Старицата я погледна и отговори с кух глас:
— Няма значение дали вярваш. Отвсякъде си заобиколена със смърт.
Глава 3
Берлин, Германия
