Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 33/73
• Следующая

От кооперацията се разнесе силен вик. Кели се поколеба за миг, после отвори вратата и се втурна навън. Даян беше оставила вратата на апартамента си отворена и стоеше насред стаята. Трепереше.

— Какво има?

— Някой… някой е влизал. Куфарчето на Ричард беше на тази маса, а сега го няма. Вътре имаше негови служебни материали. Но са оставили венчалната му халка.

Кели нервно се огледа.

— Най-добре се обадете в полицията.

— Да. — Даян си спомни за визитката, която детектив Гринбърг бе оставил на масата в коридора, взе я и набра номера. — Детектив Ърл Гринбърг, моля.

Последва кратко мълчание.

— Гринбърг слуша.

— Детектив Гринбърг, обажда се Даян Стивънс. Тук се случи нещо. Дали не бихте могли да дойдете вкъщи и… Благодаря.

Дълбоко си пое дъх и се обърна към Кели. — Ще дойде. Ако нямате нищо против да почакате, докато…

— Имам. Това си е ваш проблем. Не искам да се забърквам в него. И може да му споменете, че преди малко са се опитали да ви убият. Аз заминавам за Париж. Сбогом, госпожо Стивънс.

Кели излезе от блока и се качи в лимузината.

— Накъде? — попита Колин.

— Обратно в хотела, моля.

Където щеше да е в безопасност.

Глава 21

Кели беше уплашена от случилото се. Сблъсъкът със смъртта я бе ужасил. „В момента най-малко ми трябва да ме очистят заради някаква тъпа блондинка“ — помисли си.

Отпусна се на дивана, за да се успокои, и затвори очи. Опита се да медитира и се съсредоточи върху една мантра, ала нямаше полза. Беше прекалено потресена. Изпълваха я пустота и самота. Не можеше да прогони мислите си: „Ужасно ми липсваш, Марк. Хората казват, че времето лекувало. Не е вярно, скъпи. С всеки ден става все по-зле“.

По коридора изтрополи количка с храна и Кели се сети, че не е яла. Не беше гладна, но знаеше, че трябва да пази силите си, така че се обади в румсървиза.

— Донесете ми салата от скариди и чай, моля.

— Ще пристигнат след двайсет и пет до трийсет минути, госпожо Харис.

— Чудесно. — Кели затвори.

Замисли се за срещата с Танър Кингсли. Имаше чувството, че е попаднала във вледеняващ кошмар. Какво ставаше?

Защо Марк никога не й бе споменавал за Олга? Дали я познаваше служебно? Или бяха любовници? „Марк, скъпи, искам да знаеш, че ако наистина си имал любовница, ти прощавам, защото те обичам. Винаги ще те обичам. Ти ме научи да обичам. Аз бях студена и ти стопи леда в мен. Върна ми гордостта и ме накара да се почувствам жена“.

Спомни си за Даян. „Тази интригантка изложи живота ми на опасност. Трябва да стоя далеч от нея. Това няма да е трудно. Утре ще съм в Париж, при Ейнджъл“.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Румсървиз.

— Идвам. — Кели се изправи и озадачено спря. Беше поръчала само преди няколко минути. „Много бързо“, помисли си. — Един момент.

— Да, госпожо.

Вдигна слушалката и набра номера на румсървиза.

— Поръчката ми още не е пристигнала.

— Приготвяме я, госпожо Харис. Ще я получите до петнайсетина-двайсет минути.

Кели затвори е разтуптяно сърце. Свърза се с рецепцията.

— Един… един мъж се опитва да влезе в стаята ми.

— Веднага ще пратя човек от охраната, госпожо Харис.

След две минути чу ново почукване и предпазливо се приближи до вратата.

— Кой е?

— Охрана.

Погледна си часовника. Пак беше прекалено бързо.

— Веднага идвам. — Върна се при телефона и отново се свърза с рецепцията. — Повиках охраната. Дали…

— Нашият човек се качва при вас, госпожо Харис. Би трябвало да пристигне след една-две минути.

— Как се казва? — Давеше се от страх.

— Томас.

Чу тих шепот в коридора и долепи ухо до вратата. Гласовете се отдалечиха. Тя стоеше вцепенена от ужас. След минута отново се почука.

— Кой е?

— Охрана.

— Бил? — попита Кели и затаи дъх.

— Не, госпожо Харис. Казвам се Томас.

Тя бързо отвори и го пусна да влезе. Мъжът я погледна.

— Какво се е случило?

— Някакви… някакви мъже се опитаха да влязат в стаята ми.

— Видяхте ли ги?

— Не… чух ги. Бихте ли ме придружили до таксиметровата Стоянка?

— Разбира се, госпожо Харис.

Тя се насили да запази самообладание. Прекалено много неща се случваха невероятно бързо.

Когато слязоха във фоайето, Кели се огледа, ала не забеляза нищо подозрително. Двамата с Томас излязоха навън и отидоха на таксиметровата стоянка.

— Много ви благодаря — каза тя.

— Ще се погрижа всичко да е наред, когато се върнете. Хората, които са се опитали да проникнат в стаята ви, вече са избягали.

Кели се качи в едно от такситата. Хвърли поглед в огледалото и видя двама мъже, които припряно се качваха в паркирана лимузина.

— Накъде? — попита шофьорът.

Лимузината бе спряла зад таксито. На кръстовището пред тях един полицай регулираше движението.

— Карайте право напред.

— Добре.

Когато наближиха зеления светофар, Кели настойчиво каза:

— Искам да намалите и да изчакате, докато светне жълто, после бързо завийте наляво.

Шофьорът я погледна в огледалото.

— Моля?

— Не минавайте на зелено. Изчакайте да стане жълто. — Забеляза изражението му и се насили да се усмихне.

— Опитвам се да спечеля един бас.

— Аха. — Виждаше, че шофьорът си мисли: „Шантави пътници“.

— Давайте — нареди Кели, когато светна жълто. Таксито бързо зави наляво. Полицаят зад тях спря движението. Мъжете в лимузината ядосано се спогледаха.

— А, забравих нещо — каза Кели на следващата пряка. — Трябва да сляза тук.

Шофьорът отби до тротоара и тя му подаде няколко банкноти.

— Заповядайте.

После припряно влезе във входа на един медицински център. „Надявам се, че отива при психиатър“ — помисли си мъжът.

• Предыдущая
• 33/73
• Следующая