Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 38/73
• Следующая

— Защото чух много ласкателни неща за вас.

— Боя се, че сте пътували напразно, господине. Никога няма да напусна Токио Фърст Индъстриъл Груп.

— Струваше си да опитам.

— Не се обиждате, нали?

Танър се отпусна назад и се засмя.

— Не, естествено. Бих искал всичките ми служители да са предани като вас. — Той си спомни нещо. — Между другото, донесъл съм на вас и семейството ви скромен подарък. Един мой сътрудник ще го донесе след час в хотела ви. Казва се Хари Флинт.

Една камериерка откри трупа на Акира Исо, закачен на кука в гардероба. Официалното заключение бе самоубийство.

Глава 24

Хотел „Мандарин“ бе занемарена двуетажна сграда в сърцето на китайския квартал на три преки от Мот Стрийт.

Когато двете жени слязоха от таксито, Даян видя оттатък улицата голям билборд със снимка на Кели в красива официална рокля и с шишенце парфюм в ръка и изненадано погледна спътницата си.

— Ето коя сте били!

— Бъркате — възрази Кели. — С това се занимавам, госпожо Стивънс. Това не съм аз. — После се обърна и влезе във фоайето.

Ядосана, Даян я последва.

На рецепцията в малкото фоайе седеше млад китаец и четеше брой на „Чайна Поуст“.

— Искаме стая за тази нощ — каза Даян.

Мъжът вдигна поглед към двете елегантно облечени жени и едва не попита „Тук ли?“, но се изправи и каза:

— Разбира се. — Внимателно се вгледа в марковите им дрехи. — Ще ви струва сто долара на вечер.

Кели се сепна.

— Сто…

Даян побърза да се намеси:

— Няма проблем.

— Предварително.

Даян отвори чантичката си, извади няколко банкноти и му ги подаде. Той й връчи ключа.

— Десета стая, отляво по коридора. Имате ли багаж?

— Ще пристигне по-късно.

— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете Лин.

— Лин ли? — попита Кели.

— Да. Това е вашата камериерка.

Тя го погледна скептично.

— Ясно.

Двете жени се отдалечиха по слабо осветения коридор.

— Платихте прекалено много — каза Кели.

— Колко струва сигурният покрив над главата ви?

— Не съм сигурна, че този хотел е подходящ.

— Ще трябва да се задоволим с него, докато не измислим нещо по-добро. Не се бойте. Господин Кингсли ще се погрижи за нас.

Стигнаха номер десет, Даян отключи и влязоха. Стаичката изглеждаше и миришеше така, сякаш много отдавна не е била обитавана. Завивките на двете легла бяха смачкани. До надрасканото бюро имаше два разнебитени стола.

Кели се огледа.

— Може да е малка, но определено е грозна. Басирам се, че никога не е чистена. — Докосна една от възглавниците и във въздуха се вдигна прах. — Кога ли е починала онази Лин?

— Тук сме само за една нощ — успокои я Даян. — Още сега ще се обадя на господин Кингсли.

Отиде при телефона и набра номера, отпечатан върху визитката, която й беше дал Танър.

— Танър Кингсли — още на първото иззвъняване отговори той.

Даян облекчено въздъхна.

— Господин Кингсли, обажда се Даян Стивънс. Извинете, че ви безпокоя, но двете с госпожа Харис имаме нужда от вашата помощ. Някой се опитва да ни убие и изобщо не разбираме какво става. В момента се крием.

— Много се радвам, че се обаждате, госпожо Стивънс. Бъдете спокойни. Току-що открихме какво стои зад всичко това. Повече няма да имате проблеми. Уверявам ви, че отсега нататък двете с госпожа Харис ще сте в пълна безопасност.

Даян затвори очи за миг. Слава Богу.

— Можете ли да ми кажете кой е…

— Ще ви разкажа всичко, когато се срещнем. Останете където сте. До половин час ще пратя човек да ви вземе.

— Чудес… — Връзката прекъсна. Даян затвори и усмихнато се обърна към Кели. — Добра новина! Свършено е с проблемите ни.

— Какво каза?

— Знае какво се крие зад всичко това и отсега нататък ще сме в безопасност.

Кели дълбоко въздъхна.

— Страхотно. Ще мога да се върна в Париж и да започна живота си отново.

— До половин час ще прати някого да ни вземе.

— Само че ще ми е трудно да оставя всичко това — саркастично каза тъмнокожата жена.

Даян я погледна замислено.

— Ще е странно.

— Кое?

— Да се върна към живота без Ричард. Не мога да си представя как ще…

— Тогава недейте — прекъсна я Кели и си каза: „Не говори така, защото ще се срина. Та аз дори не мога да мисля за това. Марк беше целият ми живот, единствената ми причина за живот…“

Даян наблюдаваше безизразното й лице. „Тя е като безжизнено произведение на изкуството — красива и студена“.

Кели седна на едното легло с гръб към Даян. Стисна клепачи, за да избяга от болката в себе си, и бавно… бавно… бавно…

Кели и Марк се разхождаха по левия бряг на Сена и си приказваха за всичко и нищо. Кели никога не се беше чувствала толкова добре с друг човек.

— Утре вечер откриват една изложба — каза тя. — Ако се интересуваш от…

— О, съжалявам, Кели. Утре вечер съм зает.

Жегна я неочаквана ревност.

— Друга среща ли имаш? — Опита се да придаде веселост на гласа си.

— Не. Не. Излизам сам. На банкет… — Забеляза изражението й. — Искам… искам да кажа, вечеря само за учени. Ще ти е скучно.

— Нима?

— Да. Хората ще… ще използват думи, които сигурно никога не си чувала, и…

— Мисля, че нямам непознати думи — с накърнено честолюбие го прекъсна Кели. — Защо да не проверим?

— Ами, съмнявам се, че…

— Аз съм голямо момиче. Да опитаме.

Марк въздъхна.

— Добре. Анатрипсология… малакостракология… анероидограф…

— Уф, добре — засрамено каза тя.

— Знаех си, че няма да ти е интересно. Аз…

— Грешиш. Много даже ми е интересно. — „Щом е интересно за теб“ — помисли си Кели.

• Предыдущая
• 38/73
• Следующая