Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 46/73
• Следующая

— Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?

Кели се огледа.

— Оттатък улицата има парк. Трябва… трябва да поседна за малко.

Ядосана, Даян отново я последва. Седнаха на една пейка.

— Какво правим тук? — попита Даян.

В този момент от хотела се разнесе силна експлозия и прозорците на една стая на петия етаж изхвърчаха навън заедно с купища парчетии.

— Това… това беше бомба… В нашата стая. — Тя ужасено се обърна към Кели. — Как… Как разбра?

— Камериерката.

Даян я гледаше озадачено.

— Какво по-точно?

— Камериерките не носят обувки на Маноло Бланик за триста долара.

Даян се задъха.

— Как… как са успели да ни открият?

— Не знам. Но не забравяй с кого си имаме работа.

Страхът им растеше с всяка секунда.

— Танър Кингсли даде ли ти нещо, когато беше в кабинета му? — попита Даян.

Кели поклати глава.

— Не. А на теб?

— Не.

Двете едновременно се сетиха.

— Визитката му!

Отвориха чантичките си и извадиха визитните картички, които им бе дал Танър.

Даян се опита да счупи своята, ала картонът не се огъваше.

— Вътре има някакъв чип — бясно каза тя. Кели също опита да огъне визитката.

— И в моята. Значи така са ни следели тези гадняри.

Даян взе визитката от ръцете й.

— Дотук беше.

Излезе на улицата и хвърли визитките. След минути щяха да ги прегазят десетки коли и камиони. В далечината виеха приближаващи се сирени. Кели се изправи.

— Най-добре да се махаме оттук, Даян. След като вече не могат да ни следят, няма от какво да се боим. Аз се връщам в Париж. Ти какво ще правиш?

— Ще се опитам да открия причината за всичко това.

— Внимавай.

— И ти.

Даян се поколеба за миг.

— Кели… благодаря. Ти ми спаси живота.

— По-рано те излъгах за нещо и сега ме е срам.

— За какво?

— Помниш ли какво ти казах за картините ти?

— Да.

— Всъщност ми харесаха — много. Бива си те.

Даян се усмихна.

— Благодаря. Боя се, че и аз бях доста груба с теб.

— Даян?

— Да?

— И не съм израснала сред камериерки.

Даян се засмя и двете се прегърнаха.

— Радвам се, че се запознахме — топло каза Даян.

— И аз.

Взираха се една в друга. Беше им трудно да се сбогуват.

— Знаеш ли — рече Даян. — Ако имаш нужда от мен, ето телефонния ми номер. — И го написа на един лист от бележника си.

— А това е моят.

— Е, сбогом.

— Да… Сбогом… Кели — с пресекнат глас отвърна Даян. Тъмнокожата жена се отдалечи. На ъгъла се обърна и махна с ръка. Даян също й махна в отговор. Когато Кели изчезна, тя вдигна поглед към черната дупка, която едва не се беше превърнала в тяхна гробница, и потръпна.

Глава 29

Кати Ордонес влезе в кабинета на Танър Кингсли със сутрешните вестници.

— Пак се повтаря същото. — Тя му ги подаде. Всички имаха еднакви водещи заглавия: „Мъгла нарушава живота на големите германски градове“, „Всички германски летища затворени заради мъгла“, „Мъглата в Германия взима все повече жертви“. — Да ги пратя ли на сенатор ван Лювън?

— Да. Веднага — мрачно отвърна Танър.

Кати излезе от стаята.

Той си погледна часовника и се усмихна. „Бомбата вече трябва да е избухнала. Най-после се отървах от двете кучки“.

По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.

— Господин Кингсли, сенатор ван Лювън ви търси по телефона. Да ви свържа ли?

— Да. — Танър вдигна слушалката. — Танър Кингсли.

— Здравейте, господин Кингсли. Обажда се сенатор ван Лювън.

— Добър ден, госпожо сенатор.

— С моите асистентки случайно сме близо до вашата сграда и се питах дали е удобно да се отбием на посещение?

— Естествено — въодушеви се той. — С удоволствие ще ви разведа из КИГ, госпожо сенатор.

— Чудесно. Скоро ще сме при вас.

Танър натисна бутона на интеркома.

— След няколко минути очаквам гости. Не ме свързвайте с никого.

Спомни си некролога, който неотдавна беше прочел във вестниците. Съпругът на сенатор ван Лювън, Едмънд Баркли, бе починал от инфаркт. „Ще й изкажа съболезнованията си.“

След петнайсет минути сенатор ван Лювън и двете й привлекателни млади асистентки пристигнаха. Танър се изправи да ги посрещне.

— Щастлив съм, че решихте да дойдете.

Сенатор ван Лювън кимна.

— Познавате Корин Мърфи и Керъли Трост.

Той се усмихна.

— Да. Много се радвам да ви видя. — После се обърна към сенатора. — Научих за смъртта на съпруга ви. Ужасно съжалявам.

Тя отново кимна.

— Благодаря. Той дълго боледува и накрая… — Тя се усмихна принудено. — Между другото, сведенията за глобалното затопляне, които ми пращате, са изключително убедителни.

— Благодаря.

— Ще ни покажете ли с какво се занимавате тук?

— Разбира се. Колко време бихте искали да отделите? Имаме петдневна обиколка, четиридневна обиколка и съкратена разходка за час и половина.

Корин Мърфи се усмихна широко.

— Ще бъде чудесно да направим четириднев…

— Ще се задоволим с разходката за час и половина — прекъсна я сенатор ван Лювън.

— За мен е чест.

— Колко души работят в КИГ? — попита сенаторът.

— Около две хиляди. КИГ има представителства в десетки големи страни по целия свят.

Корин Мърфи и Керъли Трост се удивиха.

— В тези сгради работят петстотин служители. Персоналът и научните сътрудници имат отделни работни помещения. Най-ниският коефициент за интелигентност на всичките ни учени е сто и шейсет.

— Те са гении! — ахна Корин Мърфи.

Сенатор ван Лювън я стрелна с неодобрителен поглед.

— Елате с мен, моля — каза Танър.

Сенаторът, Мърфи и Трост го последваха през една странична врата към съседната сграда. Той ги въведе в помещение, пълно с непонятна апаратура.

• Предыдущая
• 46/73
• Следующая